Баба ми знаеше страшно много песни.

Ама не от тези, дето обикновено бабите ги пеят на децата.

Не, баба ми Цецка знаеше песни от неполиткоректния градски фолклор, създадени от народния гений между първата и втората световна война.

Както и след победата на комунизма.

Например баба ми пееше за младежът, който се оженил за стара баба.

Припевът отиваше към пълна простотия, но бе завоалиран с тарикатското "тарарам тарарам" и ставаше още по - смешно.

Веднъж, когато започнах да се занимавам по - сериозно с музика, я помолих - "А бе, бабо, що не вземеш да напишеш в една тетрадка всичките текстове, които знаеш. Това си е богатство!".

А баба, която много ме обичаше взе, че ме послуша и започна да записва песните.

Например онази любовна песен за последната нощ.

В която се описваше драмата, страданието на невъзможната любов.

И в която, точно в последния куплет, където мъката трябва да достигне своят апотеоз лирическият герой питаше своята възлюбена:

..."и искам да те питам, мила моя

дали ще пръднеш, щом се разделим"...

Мога да кажа, че запознаването ми с този градски ъндърграунд беляза завинаги мисленето ми.

Дълго време се напикавах от смях, когато си представех романтична сцена.

За това (а и поради редица обективни причини, свързани с външният ми вид на охранен планински нерез) нямах особен успех с момичетата.

За сметка на това се забавлявах, като упорствах да съм изкусен в свалките, но накрая винаги го обръщах на пародия.

И съответно мацките връзваха на най - големите тъпаци, но не и на мен...

Пазех тетрадките на баба дълго време.

Но в някакъв момент те се загубиха.

А баба си отиде отдавна, изчака ме да изляза от казармата през 2000 година и малко след това почина.

Беше родена през 1918 и пееше за себе си "18 - та година конна армия мина", а аз се забавлявах много.

Днес, на 8 март почитам баба Цецка.

Тя бе пънкарът в нашето семейство и на нея дължа циничното отношение към околния свят.

Днес слушам смешните комсомолци - либерали, слушам трогателните им тъпотии, слушам поредното участие на Комитата по Дарик радио и се напикавам от смях.

Ако баба беше жива, щяхме по този повод заедно да изпеем някоя пиперлива песен от градския фолклор.

Но баба е някъде там, горе, седи и ме гледа.

И сигурно вика - "сине, сине, защо ти трябва да се занимаваш с тъпотии"?

Честит осми март, бабо!

Може да загубих тетрадките...

Но ги пазя в главата и сърцето си.

И те ми пречат да започна да се възприемам насериозно!

Благодаря ти!

Твой внук - Венци!

От фейсбук