Един детайл от хрониката на смъртта на поредната жена, убита от съпруг/интимен/семеен партньор улавя в трагичен стопкадър есенцията на проблема с домашното насилие у нас.

Майката, дошла да прибере вещите на сина, току що смазал от бой жена си. Майката, която чинно сгъва дрехите, нарамва чантите, подминава все още агонизиращото тяло, и си тръгва. С него.

Сляпа, няма, глуха.

Напълно безответна.

Не знаем нищо за тази жена.

Може да е била в шок, може да се е страхувала за живота си, може да не е искала да издаде сина си. Но фактът е този: една жена със смлян череп, отчаяно нуждаеща се от помощ, е била оставена да лежи на пода сама, докато умре. От друга жена, която някак е изтърпяла ужаса на собственото си безмълвие и бездействие.

Изглежда в някакъв много ранен етап на свидетелство на домашно насилие нашето общество, човек по човек, се предава.

Тегли чертата пред изгубените души и повече не поглежда назад.

Повече не разпознава битата, тормозената жертва (жена, дете, понякога и мъж) като пълноценно човешко същество, което може и трябва да бъде спасено от бедата си. Сякаш с първия плесник или юмрук жертвата започва да умира в съзнанието ни. Ние виждаме охлузеното, синината, сълзите, но всъщност виждаме предизвестения край. Кървящото животно го изяждат вълците, стадото продължава неумолимо напред.

Това човешко същество, жертвата - съседката, която няма къде да избяга, приятелката с четирите ограничителни заповеди, снахата пред развод - за нас е вече труп, безвъзвратно и окончателно. И ние с брутална ефикасност се самоосвобождаваме от моралния дълг да се погрижим за това човешко същество. Ако тя сама не може да се оправи с мъжа си, ние ли да й оправяме живота?

Сякаш някакъв алгоритъм на битовата обръгналост поема контрол над мисленето ни и ни възспира от спонтанната реакция да защитим по-слабия, нападнатия, пък да става каквото ще.

Подобен инстинкт само разваля житейските ни сметки и ние го удушаваме като непокорна булка.

Защо да инвестираме състрадание, енергия, опити за помощ в един ходещ труп? Дали ще умре сега или след няколко години тормоз, какво значение има?

Да, можем да говорим за културни предразсъдъци, патриархални порядки, неработещи институции и неадекватни закони. И трябва. Но това е като да искаме да тичаме, преди да сме се научили да ходим. Не е редно, нито е полезно, да критикуваме провала на системата, ако не можем да приемем, че той произлиза от множество лични провали. Нашите.

Защото в момента дори не сме сигурни, че трябва, че си струва, че не е губене на време да позвъним на Бърза помощ или на полицията, когато нещата вече не опират до битов скандал, а до локви кръв.

Предали сме се.

Предали сме ги.

Спасили сме се в главите си, за да не спасяваме другите пред очите си.

... Разбира се, ако не става дума за брошура с прегърнати мъже. Тогава се втурваме с огън и меч да браним въображаеми жертви от въображаем враг.

*От фейсбук!