Събуждам се тази сутрин и що да видя… “Рома” не е взела “Оскар” за филм на годината. Все пак, макар и малко, останал е някакъв здрав разум в изкуфялата глава на Академията. Не ме разбирайте погрешно. Алфонсо Куарон е абсолютно гениален. Талантът му на разказвач е титаничен и многопластов. Всеки кадър от “Рома” е платно, шедьовър. Със същия успех Алфонсо може да разкаже и историята на неца Мичя от Дъгата маала в Разлог, която е променила историята на човечеството също толкова, колкото и бавачката му от квартал Рома в Мексико и също толкова, колкото нея ще допринесе за това прословуто дайвърсити, инклусивити и всичките му там форми на расово, полово, културно и политическо многообразие, за което оскаровото кино проповядва днес. Със спиращо дъха операторско майсторство Куарон може да проследи черно-бялото ежедневие на неца Мичя през 70-те, като например как всеки ден безрадостно се отправя към нивата с мотика през рамо, влачейки лапатарето (много характерен за епохата аксесоар, който и до ден днешен може да се види пред отбрани порти в Разлог. Нещо като чехли, изрязани от стари гумени галоши. Сигурна съм, че Алфонсо би оценил този автентичен детайл. Той самият е прекарал доста време възстановявайки детството си до най-малката подробност докато снимал “Рома”). Имах честта да се запозная с изпълнителката на главната роля Ялица Апарисио (също номинирана за “Оскар”)и да се отъркам даже в самия Куарон на парти във фамозното “Шато Мормон” в Западен Холивуд. Побъбрих си с Ялица на испански, защото тя не говори английски. Истинско, непокварено от суетата мило момиче, на всичко отгоре родено на моята дата – 11 декември, което ми призна, че изобщо не подозирало за съществуването на своя именит сънародник преди той да я изрови някъде от недрата на мексиканския народ. И, разбира се, не била гледала нито един от филмите му. Та искам да кажа, че и в Дъгата маала в Разлог могат да се намерят също много такива перли, които не са чували за Алфонсо и могат съвсем органично да изиграят себе си. Бе, ще взема да му звънна най-накрая!

Не, не иронизирам. Напротив, възхищавам се. Това е необятният гений. Да разкажеш възможно най-досадната, безлична и незначителна история на света, но с такъв размах и дълбочина на камерата, с такава страст към детайла и с такова нежно и в същото време безпощадно разголване на човешката природа, че след два часа и 15 минути наистина си казваш уааааааааау (или на български баааааааааси)и тъпата история, обаче как е разказана само. Тоя трябва да вземе поне три оскара. И ги взе, де. Напълно заслужено.

“Зелената книга” също напълно заслужено и напълно логично стана филм на годината. Беше моят фаворит от самото начало, не защото е забъркан с всички продукти на политически коректното кино – чернокож талантлив гей се сприятелява с арогантен бял дебелак и накрая двамата празнуват заедно Коледа. Не, не е това причината “Зелената книга” да ми стане симпатична. Не е и българското участие, което разбира се, винаги е повод за радост и гордост. Причината е, че всичките клишета на пропагандното кино все пак бяха поднесени талантливо и забавно. Класна игра, сръчно написана и разказана история без онова така потискащо, смазващо, депресиращо, поучаващо, размахващо пръст през последните години проповядване на толерантност към гейове, чернокожи, наркомани, алкохолици, социално слаби, умствено недоразвити и прочее ощетени от съдбата и природата. Добре бе, хора, разбирам, че животът ви не е лек. Ама моля ви се, разкажете ни го забавно, увлекателно и талантливо. Както го прави “Зелената книга”. И всички ще ви гледаме и ще ви съчувстваме с удоволствие.

Като казах гейове… Е, не… Рами Малек взе “Оскар” за главна мъжка. Е, не, кАжи, честно. Тази истерична, саблезъба, оцъклена катерица с бял потник, дето не става и за “Като две капки вода”... Това ли е Фреди Меркюри? Алоу, Академията, вие нормални ли сте, бе?! Фреди беше ядрена експлозия, звяр на сцената, вселена, мистерия, метеорит, който разцепи музикалното небе на 20-и век. Фреди беше гей, но не беше педал. Защо оставихте това човеченце да го изиграе като педал? Гавра. А за разказваческите умения на “Бохемска рапсодия”? Все едно е сниман от Регионален телевизионен център в град Русе. Всъщност какво говоря… Убедена съм, че колегите от РТВЦ Русе с бюджет от жълти стотинки ще разкажат историята на Queen далеч по-увлекателно.

Я вместо да ви губя времето с глупости да ви кажа набързо какво не бива да пропускате тая година. “Фаворитката”! Е, това не бива да се пропуска! Не само заради Оливия Колман, която грабна статуетката. Такъв женски актьорски триумвират отдавна не помня. То Рейчъл Уайз, то Ема Стоун... Опасна работа! Но голямото попадение във “Фаворитката” е онова нездраво, нахално, но така неустоимо човъркане из подмолите на човешката душа, което Йоргос Лантимос ни поднася с наслада. От известно време го следя това гръцко момче, което даваше заявки с “Лобстър” и “Убиването на свещения елен”. Обаче с “Фаворитката” е уцелил дозата на елегантната перверзия.

“Съпругата”! Ех, как ме е яд, че прецакаха Глен Клоуз за седми път. Колко интересно само. Като не вземеш статуетката и номинациите се превръщат в прецакване.

Но не оставяйте Академията да ви казва кое става и кое не. Глен е номер 1 тази година, а това, че “Съпругата” не беше номинирана в поне още 4 категории (сценарий, музика, режисура, главна мъжка роля) е поредното потвърждение, че оскарите издишат.

Ако сте зажаднели за качествено неанглоезично кино, искате да научите нещо ново за света и не ви е страх да гледате филм, който ще ви хване за гушата още с първите кадри, пуснете си японския “Крадци от магазини”. Най-малкото ще се зарадвате да разберете, че и Токио си има гето, макар то по-скоро да прилича на елитния столичен квартал “Лозенец”.

И за десерт съм ви оставила една киноманска документална лента. “За бащи и синове”! Горчив десерт, но пък с много натурални продукти! Режисьорът Талал Дерки – 41-годишен сирийски кюрд, бяга от родния си Хомс в Берлин, но като всеки истински разказвач не го свърта, докато не се завръща отново в родината, за да види и разкаже от първо лице за разрухата на войната. Мразя думата уникален, но неговият разказ е наистина уникален. В рамките на 2 години и половина Талал прекарва общо 330 дни в тренировъчен лагер на Ислямска държава, където му позволяват да снима как се подготвят невръстните еничари на тероризма. Но кое е още по-уникалното. Живее под един покрив със семейството на радикален ислямист - от познатите ни брадясали, невчесани, гуреливи примитиви. Обаче ни го показва като любящ, направо нежен татко, който гушка и си играе с малките си момчета. И с една смесица от гордост, радост и мъка ги готви да измрат под черния флаг! Истинско кино за истинския живот!

P.S.

Така под линия реших да драсна два реда за “Роди се звезда”. Все пак е едно от кино събитията на годината. Най-малкото поне заради скромния бюджет от 36 милиона и сериозните приходи от 210 милиона. Мечтата на всеки продуцент. Обаче няма да ви лъжа, че се вързах на химията между Брадли и Лейди Г. Изобщо на нищо не им се вързах. Още като го видях как се заклатушка в първия кадър с шишето уиски в една ръка и с хапчетата в другата… ясна беше работата, че ще е фрашкана с клишета. Нищо ново не ми каза Брадли за живота с този четвърти прочит, което да не сме знаели и преди. Изобщо не го разбирам това възпяване на алкохолиците. Ми и аз също съм зависима. От баница със сирене съм зависима. И това е една много тежка и сериозна зависимост. Глутенът и казеинът ми действат точно както алкохола на алкохолиците. Замъглено съзнание, загуба на концентрация и работоспособност, изпотяване, рухване на имунната система, а ако се добави и боза изходът може да е фатален. Като при комбинацията алкохол и хапчета.

Безкрайно несправедливо е, че за баницозависимите няма центрове и организации на анонимните баницозависими. Но някой ден, вярвам, ще се намери кой да възпее нашата болка и драма.

От личния блог на авторката boikairina.com