При Иван Вуцов нямаше нищо половинчато. Той беше велик играч, страхотен треньор, ненадминат апаратчик и автор на може би най-красивия автогол в историята на българския футбол. Легендата на българския спорт си отиде от този свят на 79-годишна възраст, а на поклонението му се събраха абсолютно всички значими фигури на футбола ни.

Мнозина го нарекоха пред камерите "учителя", защото Вуцов наистина беше институция, от която само можеш да почерпиш опит и знания за собственото си кариерно развитие.

Самият аз имах шанс да се запозная отблизо с него в началото на новия век, когато бях прост стажант във вече несъществуващия спортен вестник "Планета спорт", а той беше генерален секретар на Българския футболен съюз. Зад тази иначе помпозна титла се криеше нещо много повече.

Вуцов беше като полубог за всички,

които се занимаваха с практикуването или администрирането на най-популярната игра. Президентът на БФС Иван Славков беше лицето, а Иван Вуцов беше генераторът да се случват добри или скандални неща по българските терени.

По онова време футболната ни централа се помещаваше на "Кърниградска 19" в центъра на София. Мебелите в сградата бяха овехтели, ламперията също се нуждаеше от подмяна, нямаше компютри и всичко се пишеше и смяташе на ръка. Но имаше някаква особена романтика във футболния ни живот. През седмица се вихреха страхотни скандали, които после също така бързо бяха потушавани. Мине се не мине и някой от клубните босове се изтъпанчваше и искаше оставката на всички нагоре по веригата. И после след разговор с генералния секретар

подвиваше опашка

и забравяше какви

ги е говорил предишната вечер

Иван Вуцов много добре знаеше как да се саморазправя с кандидат революционерите. Именно благодарение на него Иван Славков управлява 10 години българския футбол. Батето се доверяваше изцяло на кумеца си, когато дойдеше време за избори. Генералният секретар обикаляше неуморно села и паланки, за да убеждава местните футболни хора, че по-добър от Славков няма да намерят. И доводите му явно бяха достатъчно убедителни, след като Батето управлява цяло десетилетие и то не благодарение на атрактивните си лафове.

Знаете ли какво чудо беше да влезеш при Иван Вуцов в кабинета му на "Кърниградска"? В коридора отпред се извиваше дълга опашка от все още млади момчета с пари, които сега носят удобните роли на мастити футболни босове. Стоиш и чакаш. Може и цял ден да не влезеш при г-н Вуцов, но никой не си е и помислял да прави скандали. На другия ден пак ще дойдеш, пак ще почакаш и ще застанеш мирно, ако те засече по коридорите на футболната централа. Защото той и само той може да ти реши проблема.

За него се говореше, че знае до най-малка подробност всички работници в огромната система на българския футбол. Можеше да извика в паметта си имената и на деятели от най-затънтените краища на България, когато има нужда от тях.

Упражняваше страхотен контрол над случващото

се по терените

и извън тях

Управляваше с желязна ръка, въпреки че странеше от медийното внимание. Докато беше генерален секретар, се смяташе за истинско чудо да направиш интервю с него след възникването на поредния скандален случай или дори след успех на националния ни отбор. Въпреки това се намираха хора, които да кажат под сурдинка, че "Г-н Вуцов е наредил това и това" и тези указания се спазваха.

Когато Иван Славков сдаде властта на Боби Михайлов, той сякаш вече се беше уморил да управлява, а и беше уязвен от скандала с разследващия филм на BBC "Да купиш игрите". Същото вероятно важеше и за дясната му ръка.

Той сам прецени,

че му е минало времето да контролира

и управлява

Това носи удовлетворение, но и страшно уморява. Вуцов се пенсионира с почести, а въпреки всички слухове през годините, никой след това не посмя да го обвини в нещо конкретно. Никой не хвърли кал върху безупречната му репутация. Той остана в историята като голям футболист и след това опитен управник. Успехите му бяха безспорни, а грешките му бързо се забравиха.

Никога няма да бъде забравен обаче гениалният му автогол в мача с Португалия на световното в Англия през 1966 г. Легендата Еузебио центрира към наказателното поле и снажният ни защитник с атрактивен плонж забива топката в собствената си врата. Това е първият гол в срещата, а португалците след това ни набутват още два. Вуцата много дълго след това не желае и дума да обели за случилото се, но след години емоциите поизбледняват и случката може да бъде разказана отново.

"Да исках да вкарам по този начин, нямаше как да го направя.

Наистина страхотен гол, но в

нашата врата

След края на мача се прибрахме в едно хотелче в Честър. Бях в несвяст. Не си спомням дали съм бил напълно адекватен, но тежко преживявах този момент. При мен непрекъснато стоеше моят съквартирант Георги Аспарухов. Казваше ми: "Остави го! Трябва да бъдеш човек, който да надживява тези работи! Гунди беше не само велик футболист, но и голям човек", ще разкаже много години по-късно верният съотборник и приятел на Георги Аспарухов.

Той за една бройка да се качи в колата с Гунди и Котков за тяхното пътуване към смъртта. Тримата се разбират, че ще пътуват заедно за Враца, но в последния момент Вуцов отпада от групата. Заема се с друга задача - да закара със своята кола тъща си и тази на Аспарухов на почивка и когато се върнал, Гунди и Котков били заминали.

"До последно не вярвах, че се е случило най-лошото. Все си повтарях, че може да са пострадали, но ще се оправят. Не бях на себе си, когато научих истината.

След това толкова много се изговори за този случай, че истината се разми с фантасмагориите. За мен всичко беше съдба. Тя ни събра, направи ни първи приятели, а след това ни раздели внезапно. Важното е, че синът му Андрей след това си остана близък на семейството ми.

Не мога да кажа, че го обичах по-малко от синовете ми",

ще се просълзи по-късно Вуцов при спомена за тежката катастрофа, отнела живота на двама гениални български футболисти и негови добри приятели. Много години по-късно тримата се събраха на небето.

А наследниците им за пореден път имаха възможността да си спомнят за великите им футболни подвизи. Може би е излишно да бъде разказвано отново за успехите на Иван Вуцов на терена и край него. Той на практика е постигнал всичко, което можеше да се постигне в държава от ранга на България - шампионски титли, радостни мигове в евротурнирите, успехи с националния отбор и много революционни идеи по време на треньорската му кариера.

Какъв беше като човек ли? Само най-близките му имат право да говорят по тази тема, защото дългите години във футбола го бяха научили да слага маската на студенокръвния началник, когато дойдеше време за поредната битка. Със сигурност Андрей Аспарухов е един от хората, които имат право да говорят по темата. След смъртта на Вуцов синът на Гунди публикува пост във фейсбук, в който не само се прости с него, но и успя да го обрисува като човек.

"Това, което не помня, е, че той и леля Нина са ме кръщавали в далечната 1965 година в черквата "Света София".... в която той пак влезе в понеделник. Това, което си спомням и знам, е, че Иван Вуцов беше и остана един от малкото истински приятели на баща ми, който след неговата гибел беше с мен и майка ми във всеки труден момент. Помня и че у тях, в кв. "Хаджи Димитър", на цветен телевизор гледах световното в Германия'74. Помня как с Велислав ни "покани" да потренираме едно лято със "Спартак" (Варна) и буквално ни "скъса" от тичане, и ми викаше:

"Айде, бай Андрей, айде да се поразмърдате малко"

А ние бяхме на 13 и 15 години...

Помня и фланелката на Белгия, която ми донесе от Мексико'86...

Помня, помня, помня.....

Сърцето ми е с Роси и Вили днес и завинаги, защото знам колко им е тежко и трудно в този момент...

Благодаря ти за спомените!

Почивай в мир, чичо Иване!"