В новогодишния си брой "168 часа" публикува откъси от "Истории за личности и буболечки (В мътилката на прехода)" - новата книга на Кеворк Кеворкян.

В нея журналистът по неповторим начин прави дисекция на известни личности. Между тях са и някои от най-любимите звезди на публиката у нас, с които той многократно е контактувал през годините. Създателят на "Всяка неделя" пише за книгата си: “Това са кратки “портрети на чувствата” - породени от конкретен факт, несъгласие или дори потресение. В тях ще се натъкнете на въздигания, но понякога и на пропадания - най-накрая и в неумолимата паст на Забравата.

Тези портрети са и опит да се изплати един дълг към някои хора – и всъщност един дълг към Общата ни Памет, която все повече е наскърбявана и

унижавана. А след тях ще откриете и подбрани текстове за Пира на Буболечките.

Забавлявайте се. Това поне не са ви отнели." Ето и кратък откъс от книгата:

Отнесе го и Георги Парцалев - един от малкото истински народни любимци. Този факт го признава и Стоянка Мутафова, от десетилетия също несъмнена фаворитка на публиката - тя обаче има куража да изрече признанието си гласно, понеже е много образована и дори аристократична жена от известна софийска фамилия. Още преди години бях забелязал обаче, че никак не парадира с това, даже обратното - стреми се да го прикрива. Няма как, неизбежно е, когато си заобиколена от талантливи хора, обаче идващи от низините на живота. А пък и в тоталитарните години, поне в началните, образоваността и внушителните фамилни истории изглеждаха като неприемливо предимство - и като нищо

можеха да ти закачат

етикета "класов враг".

Парцалев също идваше от низините, оттам, откъдето всъщност идваме почти всички. Може би затова имаше неукротима страст към античните мебели, старинните икони или ценните бижута, целият беше окичен с тях като коледна елха - и сам иронизираше тази си слабост.

Стоянка ми разказваше как го увещавала да спре да трупа, понеже цялото му жилище било задръстено от тях.

Обаче той винаги казвал едно и също: "В мазата има още място, нека си стоят там." Всъщност е искал да каже, че на никого не пречат - така че да бъдат любезни да не му се бъркат в живота.

Ходил съм у тях, когато вече живееше на бул. "Ленин", днешното "Цариградско шосе", в апартамент под наем - понеже, когато събрал кураж да си поиска жилище, му определили една гарсониера - това пак по думите на Мутафова.

На някои артистки със съмнително дарование - огромни апартаменти, а на народния любимец - гарсониера, понеже си е сам. Ура за справедливостта.

И по този начин пак са го унижавали - и той решил, че до края на живота си ще живее под наем, но така, както смята за нужно.

В апартамента му на "Ленин" цареше някаква особена атмосфера - "диаболична", както я наричах, а той се чудеше на акъла ми. Сега си мисля, че са го унижавали с гарсониерата не заради друго, а тъкмо защото бе народен любимец.

Те и звание му дадоха почти последен сред големите артистични имена - и Стоянка разказваше как на всеки 24 май, докато слушал "Върви, народе възродени", очите му винаги се насълзявали. Това на днешните читатели няма да е много ясно, та трябва да го уточня: на 24 май даваха званията за заслуги в областта на културата и образованието, включително и на артистичната интелигенция. И всеки път все са прескачали Парцалев, някакви курветини ставаха заслужили на не знам какво си, а той си стоеше просто Парцалев. Народен любимец, обаче без звание.

Може би затова народът го обичаше, в ония години той все още имаше определена слабост към хората, които ги унижават или притискат в някаква степен, без значение дори колко са талантливи. По-късно тази народна любов се трансформира в любов към мутрите от улицата или чалгата, което си е едно от многобройните исторически постижения на Прехода.

Радой Ралин беше един от несъмнените богове от тази полутайна народна митология, обаче и Парцалев беше там. Комунистическите идеолози също се стараеха да си създадат собствена митология с подходящи за собствените им канони хора и донейде успяваха, но Народът гледаше повече към другата, неафишираната.

Лили например задълго беше в първата, официалната митология, особено когато се беше оженила за Политбюро на комунистическата партия.

Веднъж според народните легенди Парцалев не издържал приказките срещу себе си и рекъл на Живков:

“Всичко ли оправихте в държавата, другарю Живков,

та опряхте до моя задник?”

Знам отдавна тази фраза и никога не бих посмял да питам за истинността й самия Парцалев, но сега ми изглежда абсурдно да го е казвал. Това би било в разрез с представата, която е искал да наложи за себе си.

По-интересното е друго - в онези години никой не би се сетил дори да обсъжда задника на този или онзи, хората просто си харесваха героите такива, каквито са.

И това не се дължеше на сковаността на ония времена - напротив, тогава гейовете например ги наричаха директно "педерасти" или "манафи" съобразно технологията, която ония практикуваха. Но хората обсъждаха това насаме и много рядко. По правило обаче да се занимават с особеностите на известните хора, минаваше за неприлично, най-много да се е говорело под сурдинка и на пияна глава.

А сега - прас! - Карбовски отива и дърпа за езика Калоянчев да каже какъв е бил Парцалев.

И това далеч не е случайно, това се прави напълно промислено и напълно съзнателно.

И това е част от общото усилие да се самодоказват, като поругават паметта на избраниците на Съдбата. Едно напълно ненужно занимание.

Защото - сигурно вече сте го забелязали - някои могат да говорят непрестанно и най-скандалните неща, но това съвсем няма значение за Съдбата, тя няма и да ги погледне, дори и през рамо.