Промяната след 1989 г. започнахме с администрация от 80 000 души. Сега бройката им гони вече 250 000

През 2019 г. ще има няколко симптоматични кръгли годишнини: 130 от създаването на Министерския съвет и на първите български институции, 75 - от 9 септември 1944-а, 30 - демократичен преход, и т. н. За тези годишнини и какво следва от тях е разговорът ни с проф. д-р Драгомир Драганов, най-известният български транзитолог, тоест специалист по преходите

- Да започнем с първата годишнина, г-н Драганов - създаването на Министерския съвет. Кои важни събития очертават политическата рамка, в която възниква и се оформя правителството, а и другите държавни институции?

- Краят на ХIХ век бележи и края на Османската империя. И всички бивши поробени народи на Балканския полуостров последователно получават независимост. Следователно въпрос и на национално самочувствие е те да си изградят и собствени държавни институции.

Та и ние. Между другото, първото българско правителство на Тодор Бурмов е в много скромен състав - само със седем министри. Също толкова скромна по брой е и зараждащата се държавна администрация. Но да не си въобразяваме, че това е вследствие на прословутата българска пестеливост. Основната причина е, че няма достатъчно грамотни люде (които поне да могат да четат и пишат), за да бъдат цанени като бюрократи.

С течение на времето обаче и това е преосмислено. Има два върха на равнище на неграмотност на държавните чиновници - при Стамболийски и непосредствено след 9 септември 1944 година. А третия в количествено измерение връх постигнахме в годините на прехода. Започнахме го с администрация от 80 000 души, сега вече гони 250 000. Мисля, че сме първенците на Европейския съюз в това отношение.

- Каква е намесата на Русия в конструирането на първото българско правителство?

- Е, значителна, да не кажа и огромна. Всъщност то изцяло е определено от княз Батенберг под диктовката на Русия, а и

първият ни “български”

военен министър

е руснакът ген. Паренсов

Но в това има и логика. Няма да сложат някой опълченец от Шипка да гради младата българска войска, нали? Последователно си имаме и двама руснаци за министър-председатели. Та ролята на Русия в изграждането на политическите структури на младата българска държава наистина е сериозна. Толкова сериозна, че не спираме да я величаем и досега. Научих, че и ген. Румен Радев е “назначен” за президент от Русия. Ама то Путин бил избрал и Тръмп, та колко му е за една държавица под носа му.

- Хората, които се включват в управлението на младата държава, познават добре корупцията и в турската администрация, и администрацията на победителката Русия. Успяват ли те да се преборят с този “вирус”?

- По-скоро горещо прегръщат призива “опознай корупцията, за да я обикнеш”. Това се оказва едно неизкоренимо явление в нашия живот. При Стамболийски например, когато се приемат законите срещу незаконно забогателите по време на войните, в родното село на баща ми хора от “оранжевата гвардия” стояли денонощно на пост върху чували с пари. Плати си спекулантът на властта и става “законно забогатял”.

Моят първи шеф, лека му пръст, през 1943 г. е осъден на смърт, но оживява, защото баща му всяка седмица вози с каруцата чували с брашно, тенекии с мас и мед, торби с ошав и т.н. на директора на затвора и на прокурора. Нещо като “натурална корупция”.

Същото се получава и непосредствено след 9 септември. Сменят се само “реципиентите”, но все са от тези, които са на власт за момента.

И така - до онези

прословути 4 тона суджук

- Има ли нещо, по което си приличат, нещо, което преминава като “тънка основна линия”, от първото правителство на Тодор Бурмов, което е на Консервативната партия, до сегашния коалиционен кабинет на Бойко Борисов, но в основата му е партията ГЕРБ, която е дясноцентристка либералконсервативна партия?

- Аз лично не виждам. Пък и времената са много по-различни. Онези все пак са се вживявали в ролята си на “строители на съвременна България”. Тези са по-скоро консуматори на властта в нея. Но нали народът казва, че не е луд този, който яде зелника, а онзи, който му го дава. И тук стигаме до друг абсурд - хем при демокрацията трябва чрез избори “да даваме зелника”, хем знаем, че който и да го вземе, тутакси започва алчно да го опосква...

- 75 години след 9 септември 1944 г. вие, историците, имате ли общо мнение какво точно се случва на тази дата?

- Нямаме, естествено. За едни това все още е “общонародно въстание” и “начало на социалистическата революция”, за други пък - “начало на съветската окупация”. А всъщност си е един военен преврат, осъществен само благодарение на навлизането на Червената армия в България.

Какво “общонародно въстание”, след като сутринта на 9 септември едвам успяват да изровят от купата сено в “Коньовица” 16 партизани? Или след като “ръководителят на щаба на въстанието” (Тодор Живков) е в Говедарци, за да види болната си дъщеря? А пък друг от “членовете” му признава в спомените си, че научил какво става от речта на Кимон Георгиев по радиото?

А каква “съветска окупация”? Логично това се свързва със сломяване на съпротивата на “окупираните”. Ама такова нещо в България няма. И единствените жертви, които Съветската армия дава на наша територия, са на разстреляните лично от нейното НКВД войници за пиянство и изнасилвания...

А реалната “съветска окупация” идва едва през 1947 г. По една проста причина - вече са подписани мирните договори след Втората световна война и Европа е поделена между великите сили.

- В историята няма “ако” и все пак: какво щеше да е развитието на България, ако на Московската конференция на 9 октомври 1944 г. Сталин и Чърчил не бяха стигнали до онова прословуто “процентно съотношение”? Тогава Чърчил предлага Съветският съюз да има 75% влияние в България и Сталин се съгласява.

- Интересен въпрос. Започвам с това, че Чърчил неистово мрази България и българите още от времената на Първата световна война. Поради което през октомври 1944 г. в Москва, вече на три водки “Перцовка”, охотно се съгласява, ако Сталин му отстъпи Гърция (т.е. да се съгласи на 90:10 англоамериканско влияние там), да си “прибира” цялата Източна Европа.

По-любопитното обаче е друго. Всъщност с това “процентно съотношение” Чърчил фактически признава споразуменията между Сталин и Хитлер от 23 август 1939 г. (т. нар пакт Рибентроп - Молотов). Който е запознат със секретните му допълнения, знае, че в тях фактически двамата диктатори (и все още съюзници) се споразумяват всичко на изток по линията от Прибалтика до Черно море да отиде за тогавашния СССР.

Та през октомври 1944, а после и в Ялта и особено в Потсдам през 1945 г. Великобритания и САЩ фактически потвърждават договореното през 1939 г. от Сталин и Хитлер! С едно само изключение - следвоенната подялба на самата Германия...

- Можем ли да кажем, че британският премиер Чърчил предаде България в “лапите на комунизма”?

- Не, освен гореспоменатата неистова омраза към нас той просто гледа (и брани) интересите на Великобритания. В които не влизат онези “тъмни балкански субекти”, които си викат “честито” след всяка баня, нито пък по природа неуправляемите поляци, както и унгарците с техния неразбираем, поне за него, бит и език. Та “дайте си ми Средиземноморието”, а с другите правете, каквото ви се иска.

- 30 години след падането на Живков може ли да се направи обективна оценка за неговото управление?

- Ами отговорът пак е не. И няма да дойде, докато не постигнем съгласие по принципния въпрос за политическата система по времето на Живков. Тя не беше тоталитарна (колкото и ръмжане да чуя сега), а личен режим от авторитарен тип. Сиреч система, подобна на тези в Испания, Португалия и почти всички бивши страни от съветската сфера на влияние (изключвам Румъния, където беше установен т.нар. режим от султански тип).

За разлика от тоталитарната авторитарната система не се сменя, а се променя. В смисъл, че запазваме доброто от старото и добавяме още по-доброто от новото. Другото е разрушение, с каквото ние се справихме успешно.

Добре де, взривихме мавзолея, ама защо оставихме непокътнати бившите резиденции на Живков? Изпокрадохме напоителните си системи, ама защо тогава ревем при всяко наводнение? Ликвидирахме селското си стопанство, е защо тогава негодуваме срещу вноса на пластмасови домати, чушки и ябълки? И т.н...

А всичко това можеше да се запази и усъвършенства към по-добро. Имах късмета да преживея прехода в Испания и видях как се прави. Доведох тук цяла кохорта техни учени да ни го обяснят. Ама нашите новодемократи си знаеха своето - да разрушим всичко старо и върху развалините му да изградим новото. Е, това го е казал още Ленин. Та и ние май сме на принципа “Без Ленин, но по ленински”...

- Докога сред българите ще има носталгия по “времето на Тато”?

- Не съм от категорията “носталгици”, но неволно правя сравнения между “онова”, което беше, и “това”, което е сега в образованието, здравеопазването, обществения ред и т.н. И в главата ми идва историята с ваш колега журналист, Гулиелмо Джанини, който влезе в първия следвоенен италиански парламент с простия лозунг “Бяхме по-добре, когато бяхме по-зле”.

Оставям на читателите да поразмислят върху него...

- И докога тази дата ще е разделителна линия в българското общество?

- Поне докато гузните съвести на новите демократи още не спят. Ако въобще имат съвести, де. И поне докато новите т.нар. социалисти не спрат да разпалват носталгиите. И да разчитат на тях за съществуването си. Ама явно така им е хем по-лесно, хем по-изгодно.

- Демократичният преход, както наричаме времето след 10 ноември 1989 г., приключи ли, както обявиха двама социолози и политолози преди време, или продължава?

- От чисто политологическа гледна точка преходът трябва да е приключил на 1 януари 2007 г., когато станахме членове на Европейския съюз. Поне така е според прословутите “критерии от Маастрихт”, които не знам защо евробюрократите решиха, че уж вече сме изпълнили. Е, как така? Ако наистина сме го сторили, защо още, вече 11 години, имат мониторинг, не сме в Шенген и все за нещо ни глобяват? Те ли ни лъжат, че уж сме били станали вече европейци, или ние тях - че уж да, ама не? Ами да изясним този въпрос и да се размислим - или ще ни признаят за пълноправни, а не европейци “втора категория”, или да мислим за варианта Булекзит. Пък и в това няма да сме първите.

- В какво този преход успя и в какво - не?

- Успя в политически план - установи се демократичната система. Ще цитирам мразещият ни Чърчил - че тя е много лоша, но, за съжаление, никой не е измислил по-добра от нея.

Проблемът е, че ние възприехме демокрацията типично по български - всеки да си знае само правата и никой - и задълженията. И никой да не вдява базисния принцип, че неговите “демократични свободи” свършват там, където започват тези на другия. Е, то така не става. Или се изражда в псевдодемокрация, фасадна демокрация, квазидемокрация, или каквото още се сетите. Само не и в реална демокрация. За икономическия аспект пък направо не ми се говори. Той се осъществи по принципа “вземай и бягай”. И който можа, взе. В резултат на което от стопанството ни почти нищо не остана.

- Къде сме ние в сравнение с преходните периоди в другите страни от някогашния соцлагер?

- Те наистина направиха едни успешни преходи. Но основната причина е, че демокрацията се прави от демократи, а не от алчни сребролюбци и брадати андрешковци. Унгария, Полша, Чехословакия бяха направили вече своите “генерални репетиции” за преходите съответно още през 1956, 1968 и 1980 година. И неслучайно там демократичните сили не само спечелиха първите избори, но и без забавяне започнаха и политическите, но и икономическите реформи (на това в науката му се вика “паралелен преход”).

Уви, у нас това не се случи. Луканов успя да прикотка част от новите демократи във властта още в правителството на Димитър Попов, лека му пръст. И докато той зовеше народа “За бога, братя, не купувайте!”, Луканов ги научи на “За бога, братя, крадете”. Та у нас вместо “паралелен преход” се получи “паралелно”, сиреч масово разграбване. Поради което сме и на опашката на “преходниците”...

- Каква прогноза бихте направили за развитието на България през следващите 30 години?

- Ами направо ми иде да благодаря на Бога, че няма да доживея да видя родината си във все по-унизителното положение на колониална държава с доминиращо циганско население и все по “Винаги готова”, както имаше един пионерски поздрав, да полегне пред която и да е чужда воля, била тя от Брюксел или пък отвъд океана...

Проф. Драганов в интервю за Пенчо Ковачев.