В книгата “Осиновени истории” (изд. “Труд”) са събрани най-вълнуващите истории за осиновени, осиновители и биологични родители, които ви разказваме на страниците на “168 часа” вече почти пет години. Днес ви представяме тази на Желязка и Деан Иванови, които повече от десет години правят опити за бебе, преди да открият, че тяхната съдба е осиновяването.  Днес двамата са част от Българската асоциация “Осиновени и осиновители”, като Жени е неин председател.

Жени: Когато стигнахме до идеята за осиновяване, дори не се наложи да я обсъждаме - и двамата бяхме готови и без колебания. По-дълъг път изминахме преди това. Правихме опити за бебе няколко години, обърнахме се към специалисти, подлагахме се на различни процедури. Чакахме дълго да бъдем одобрени за инвитро. И когато накрая бяхме едни от първите с финансиране за процедурата, на Дидо му откриха хепатит С. Имаше възможност веднага да почне лечение, но това стопира плановете за бебе за година и половина. Едва след това се подложихме на процедурата и всъщност първият ни опит беше успешен… за много кратко обаче. Беше много труден период, но всъщност най-тежко ми беше след втория опит, когато още при теста видяхме, че е отрицателен. Човек се срива след загубата на такава надежда. Аз бях като в дупка, никъде не исках да излизам, с никого не исках да говоря. Решението за осиновяване ми помогна да преодолея този период. Веднага след теста се прибрахме вкъщи, седнахме на дивана, мълчахме… накрая аз повдигнах темата за осиновяване. Още преди дори да довърша мисълта си, той ме подкрепи. Бяха минали почти десет години, откакто решихме да имаме дете.

Дидо: За секунда не съм имал колебания дали искам да осиновим. По-труден беше пътят, докато разберем, че не можем да имаме биологични деца. Но за осиновяването не сме имали никакви задръжки.

Жени: Чакахме осем месеца, преди да получим първото писмо. Често си говорехме, че нашето дете може би вече е родено или сега се ражда. Много се вълнувахме. Помня, че бяхме на море, когато е пристигнало първото известие за среща. И понеже не сме реагирали, ни се обадиха по телефона. Никога няма да забравя – бяхме на плаж, аз се стреснах, не знаех какво да питам, направо се разтреперих.

Дидо: На първата среща ни запознаха с досието, със снимката. Казаха ни, че всичко е наред освен “един малък проблем” – че детето е лекувано от сифилис. Ние бяхме посочили в критериите, че приемаме “лечимо заболяване”. По доклад Венци се водеше клинично здрав, но се оказа, че при раждането е диагностициран със сифилис, тъй като майката е била болна, и е лекуван в болницата. Когато ни заведоха при него, помня, че през цялото време си дъвчеше езика. По-късно си дадохме сметка, че много се е притеснявал и сякаш е знаел, че отиваме да го видим. Харесахме го и още същия ден подадохме документи. Нямахме колебания. По-късно се притеснихме, защото се заровихме да четем за заболяването му. Почнахме да ходим при различни специалисти. Едната лекарка ни стресна: “В никакъв случай не го осиновявайте!” Много ни наплаши, че сифилисът може да доведе в бъдеще до необратими неврологични проблеми. Прати ни при невролог – там Венци не спря да подскача, да се върти, като шило беше. Накрая докторът ни каза: “Да си го вземете и да му се радвате. Нищо му няма на детето!”. След това стана трудно. Първо се оказа, че август и септември в София не се насрочват дела за осиновяване, защото съдът е в почивка. Чак на края на септември ни дадоха дата. А това чакане тежи много.

 Жени: От друга страна, чакането ни помогна, защото аз всеки ден ходех при Венци и той свикна с мен. Всъщност и ние свикнахме с мисълта, че сме негови родители – това също е постепенен процес. В началото той пред нас не изразяваше почти никакви емоции. След това осъзнахме, че много се е притеснявал, а е усещал и нашето напрежение. С времето все повече свикнахме един с друг. Надявахме се в началото на октомври вече да го приберем вкъщи. Но не стана така.

Дидо: Делата за осиновяване по принцип минават бързо и лесно. Но нас ни чакаха нови трудности. Делото ни беше отложено с цял месец, защото имаше проверка в прокуратурата. Оказа се, че друго семейство е предявило претенции към Венци. А по закон нямаш право да си избереш дете и да имаш конкретни искания към него. Вече се избира семейство, подходящо за детето, а не обратното.

Жени: Много ни беше трудно дори да осмислим какво се случва и как изобщо тези хора са стигнали до нашите данни, до нашето дело, за да внесат жалба по него. Беше истински шок. Не можехме да повярваме, че може трети лица да се намесват в нашето дело и то за дете, което ние от месеци посещавахме всеки ден, и с което вече имахме връзка. Много ни беше страх тогава, защото имаше вероятност дори да не ни дадат Венци.

Дидо: Това беше най-тежкият период. Страх ни беше да не се стигне до ситуация да извикат биологичната му майка. Защото тя ако се яви и каже, че си иска детето, дори и това да не е вярно, делото директно се прекратява и не може да бъде подновено в бъдеще. А Венци вече беше станал нашето дете. Как можеше да приемем да ни го отнемат?

Жени: Месец и половина ежедневно бях ходила при него. Освен че аз се бях привързала към него, но и той се беше привързал към мен. По съвет на специалистите го бях учила да ми вика “мамо”, а на Дидо – “татко”. Как изведнъж да изчезнем завинаги от живота му?! Това е огромен риск за създаване на сериозна травма в детето.

 Дидо: За щастие до второто дело проверката в прокуратурата беше приключила и беше категорична, че не е установен никакъв проблем, а и документите ни бяха изрядни. След като съдийката обяви, че имаме право да осиновим Венци, изпитахме неописуема радост, но и страх. Почти не спахме следващите седем дни - срокът, в който може да се обжалва делото. След всичко, което преживяхме, сякаш не вярвахме, че трудностите са свършили. Докато не си го взехме вкъщи, не се успокоихме.

Жени: Първата вечер Венци влезе спокоен вкъщи, но след това като писна и нищо не беше в състояние да го успокои. Не искаше дори да легне в креватчето. Накрая го гушнах, сложих го върху мен и така заспа… до четири часа сутринта, когато всичко започна отново. Няколко вечери подред спеше върху мен.

Дидо: Трудни бяха първите дни. Той беше залепен за Жени, държеше я за крака, за секунда не я пускаше. За всичко плачеше. Първите месеци, дори година много често боледуваше. На няколко пъти сме викали бърза помощ, защото вдигаше 40 градуса температура, която не спадаше от нищо.

 Жени: Адаптацията е период от изключително значение – и детето свиква, и родителите също. Но истината е, че бързо започваш да го чувстваш свое и да не можеш да си представиш света без него. Помня, че когато отивах да взема тортата за втория му рожден ден, плаках и си мислех колко много се радвам, че има празник и че ние сме благословени да го празнуваме с него. И в същото време ми беше толкова мъчно – защото той точно на този ден преди две години е трябвало да преживее изоставянето си. Всъщност ние дори за секунда не сме мислели да крием от него, че е осиновен. Ако в едно семейство пазиш огромна тайна и вечно живееш в лъжа, за какво семейство изобщо става дума?

Дидо: Дори не мога да си представя как се пази такава тайна цял живот. Затова сме му разкрили истината още отсега. Разбира се, говорим с него по подходящ за възрастта му начин. Ние дори на сто процента бихме го подкрепили някой ден да търси биологичния си произход. Даже вярвам, че трябва да го насърчим, като стане пълнолетен, да види къде са корените му. Това ще му помогне да е стъпил здраво на земята и да е по-уверен в себе си.

Жени: Да знаеш истината за себе си е много важно. Да си наясно, че си осиновен, не те прави уязвим спрямо чужди коментари и реакции. Ние за щастие не сме се сблъсквали с каквото и да е негативно отношение до момента, но съм чувала истории. От друга страна, от огромно значение е и как родителите възприемат мнението на другите. Ако прекалено много се фиксират в него, най-вероятно ще открият някакво негативно или поне нестандартно отношение. Няма да забравя една случка в нашия вход. Излизам на разходка с Венци в количка - една от първите ни разходки, след като вече си беше вкъщи. Среща ни един съсед и много учудено ме пита: “Какво е това?” Стана ми много смешно, обясних му, че това е дете в количка… моето дете. Сигурно някой родител би се притеснил от подобно отношение, но аз се разсмях, най-вече заради абсурдния въпрос. Друга жена от квартала пък, когато разбра, че Венци е осиновен, само ми повтаряше: “Ама той е много хубав! Ама много е добър!” Това всъщност са нашите предразсъдъци – че едва ли не осиновените деца са най-лошите. Истината е, че основната роля е тази на родителите – какво послание те дават на околните, как те искат да бъдат възприемани.

Всекидневно се борим против такива клишета, борим се за по-естествено отношение към осиновените, към осиновителите. Това са част от целите ни в Българската асоциация “Осиновени и осиновители”. Успяхме да се преборим за равноправно майчинство за осиновителите на деца до 2-годишна възраст. Остава обаче да се преборим и за правата за родителите, осиновяващи деца над 5 години. В момента те нямат и един ден майчинство. А за осиновените деца е от изключително значение да прекарат с родителите достатъчно време в новия си дом, за да се адаптират. Борим се и за промяна на Семейния кодекс и за право на достъп до информация за биологичен произход. Не говорим за задължително предоставяне на лични данни на биологичен родител, но поне информация за наследствени болести, за това дали имаш братя или сестри, откъде си. Борим се за балансиран вариант, в който да се пазят правата и на осиновителите, и на осиновените, и на биологичните роднини.