Докато чаках да се прибера в София с автомобила и ругаех протеста, хрумна ми гениална идея. Тя тръгна от осъзнаването на обективната даденост, че на българския политик му е къс фитилът. Падне ли от власт, той не може да се кротне и в следващите 4 години да работи върху себе си. Не, той веднага започва да клати. Достатъчно е хиляда души с автомобили да блокират кръстовищата и страната изпада в хаос, коалициите се хващат за шиите и Борисов пак си хвърля оставката.

Е, да кажем, че не са хиляда, а 10 хиляди. Важното е, че

те бързо отменят вота на 3-4 милиона избиратели

Този проблем има лесно решение! Щом не можем да изтраем 4 години, чудесно – нека да избираме парламент на всеки 2 години! Така англичаните правят пътеките в парковете – първо гледат къде минават хората през тревата, а после само оформят утъпканото. Ние вече отъпкахме двегодишната изборна пътека, остава само да я асфалтираме.

За какво ни е тази непостижима четирилетка? Едно изборно биенале най-добре отразява нашия балкански темперамент и манталитет. Кой ще ти мисли 4 години напред тук, на Балканите? Когото Господ е надарил с такава стратегическа визия, той вече е избягал на Запад.

Господ затова ни е надарил с дълги носове

– защото не виждаме по-далеч от носа си. Щом нашенецът седне на поста за 4 години, обхваща го спокойствие, наглост и лакомия, да не говорим за моралното разложение. Но ако същият човек знае, че само след година и нещо ще му се потърси сметка, страхът го държи постоянно нащрек.

Това важи и за опозицията.

Какъв е смисълът да правиш перманентни революции,

щом знаеш, че изборите са винаги на една ръка разстояние? При един двегодишен хоризонт е много по-разумно да работиш върху себе си, да се ъпгрейднеш, така да се каже, за да представиш на избирателя най-новата версия на старата си партия.

Сега главните усилия на партиите в опозиция е да клатят властта, а щом успеят да я изклатят – вече няма време за самоусъвършенстване. Събитията се развиват твърде бързо. И понеже нищо градивно и ново не е готово, българската политика прилича на пословичния Сизиф, който вечно тика голям камък нагоре по баира и той все се търкулва обратно.

Какво например предлага сега протестът? Единственото конкретно нещо не е реално – евтин бензин.

Що не отидат да блокират Кремъл, Белия дом и харема

на Мохамед бин Салман, престолонаследника на Саудитска Арабия? Там се решава колко ще струва бензинът. Другите искания на протеста са вятър, мъгла и пържен въздух - да живеем достойно, майките да имат деца, децата да имат майки, бъдещето да е светло и да не забравим – смяна на системата. 29 години все сменяме системата.

Част от протестърите са толкова изкуфели, че настояват за по-ниски данъци. Явно комсомолският им секретар е пропуснал да ги светне, че България е държавата с най-ниските и най-плоски данъци в Европейския съюз и че именно това е причината за бедността и неравенството. Кухи лейки. Така е по протестите. Къде отиде

оня, който си забиваше карфици по мъжките цици?

И когато протестърите нямат нито реални, нито конкретни искания, то това е добре дошло за партията, която отрича бащинството на протеста. Така утре няма да й се наложи нищо да изпълнява. Власт без ангажименти и алименти - това е мечтата на всеки политик.

Ние даже не знаем дали тази партия, която и да е тя, има за цел нови избори. Може би предстои т.нар. прекъснат коитус? Клатиш, клатиш, но изведнъж спираш и правиш нова коалиция в стария парламент. И после никакво клатене до края на мандата?

Точно това е версия №1 на озадачените политолози - с тези протести ДПС иска да заеме мястото на патриотите в управляващата коалиция. ДПС все се коалира. Обаче партия Коала едва ли иска нови избори, защото не се знае колко ще дръпне партията на Местан.

Но пък в ГЕРБ добре разбират, че ако се прегърнат официално с ДПС, звездата им бързо ще залезе. Още на евроизборите напролет я пробутат 2-3 евродепутати, я не. С това ще помръкне и най-светлата мечта на хилядите бледи юноши в младежкия ГЕРБ.

Втората версия е, че БСП клати властта, за да направи широка коалиция с ГЕРБ. Това никак не се връзва с позата на Корнелия Нинова, която гледа по-страховито и от Чингиз хан. Ако изведнъж се прегърне с Бойко Борисов, настъпва всенародно веселие. Виж, ако Георги Гергов успее да я събори и да стане шеф на БСП - тогава ще настъпи едно сливане, един холдинг, който ще приватизира сградата на Министерския съвет, за да я даде под наем на правителството.

Тъй де, държавата е лош стопанин, но чудесен наемател

На мен лично най-много ми харесва хипотезата на социоложката Боряна Димитрова, че целта на протеста е да се роди нова партия - най-вероятно от люпилнята на Слави Трифонов. Тази партия, да я наречем условно “Хъшове”, можела според някои социолози с лекота да вземе 20 на сто от вота и да направи желязна тройна коалиция с БСП и ДПС.

Ще е голям купон да видим Краси Радков премиер. Но пък от кого хъшовете ще отчупят тези 10-15 процента? От ДПС няма как. Може би по едно парче от патриотите, едно от ГЕРБ и доста от БСП? Говори се, че на “Позитано” по темата работи тинк танк от социолози, математици и 3 врачки с татуировки по ръцете.

Защо обаче да гризем нокти в неведение? Ако изборите бяха на всеки 2 години, сега щяха да остават само 4 месеца. Партията “Хъшове” или щеше да е възникнала, или да се е отказала.

И последната версия е, че зад протестите стоят по-малки, но настървени партии, като например парчетата от бившия Реформаторски блок, ДОСТ, “Възраждане”, а да не забравяме и АБВ, което напоследък се е обединило с Татяна Дончева.

Явно обидата за

тишината в кревата

е забравена

Аз лично ще им стискам палци на изборите да минат 4-процентовата бариера. Но и 1 процент дава кажи-речи половин милион лева годишна субсидия – достатъчно за офис в центъра, служебен мерцедес и секси секретарка.

Така че ако 4-5 партии се надяват на заветните 4 процента, още поне 20 партии сънуват единия процент и сутрин, докато си пият кафето, пишат във фейса: “Стига сме ги търпели! На оръжие, братя!”

Ако изборите бяха на 2 години, тези партийки щяха да прескочат етапа на клатенето и да се напънат да измислят нещо градивно.

Така негативизмът щеше да отстъпи място на онзи позитивен оптимизъм, който така ни липсва, докато чакаме да се вдигне блокадата на кръстовището.