Треньор на “Бирмингам” уринираше по терена, за да пребори черната магия, но лошият късмет върви с отбора повече от 100 години

Стивън Кинг пише един от популярните си романи "Проклятието" под псевдонима Ричард Бакман. В средата на 90-те години на писателя му хрумва да изпробва как ще се продават книгите му, ако читателите не знаят, че той ги е създал.

"Проклятието" се продава повече от добре. На хората им се е харесала историята за циганин, който в съдебната зала проклина убиеца на дъщеря му. Преуспяващият адвокат Били Халек с колата си неволно причинява смъртта на жената. Прокурорът не си дава много зор, съдията също е благосклонен и Били естествено се измъква сух от кашата. Малко след като чува оправдателната си присъда, той е приближен от престарелия циганин, който му прошепва в ухото "по-слаб" и го погалва по бузата. Оттук нататък адвокатът започва скоростно да губи килограми, ежедневието му се превръща в ад, а финалът в никакъв случай не е щастлив.

Стивън Кинг е майстор в разказването на историите, но самият той признава, че най-важното в работата му е добрата идея, която след това да развие и превърне в свят, изпълнен с щастие, мъка, любов и много, много ужас. Ако можехме да го притиснем до стената на някоя книжарница и да го засипем с въпроси, един от тях със сигурност щеше да бъде дали Кинг не е откраднал идеята за романа си от нерадостната съдба на футболния клуб "Бирмингам Сити". Защото патилата на английския тим страшно много приличат на нещастията, които сполетяват адвокат Били Халек. Всъщност основната разлика е, че няма убийство, но циганите са жестоко наранени, а черната им магия не отслабва вече повече от век.

Да се чуди човек защо му трябваше на клубния бос Хари Морис да проявява толкова голям инат през онази 1905 г. По това време около града има достатъчно незастроени парцели, но той решава да строи новия стадион точно на поляната, където от дълги години се е настанил цигански катун. Мургавите членове на малкото общество живеят щастливо с убеждението, че това парче земя ще е тяхно завинаги. Районът е наистина крайно нелицеприятен и не предполага особен интерес от страна на инвеститорите. Земята е блатиста, а част от жителите на града си изхвърлят боклука на това място.

Босът на "Бирмингам" обаче има око за подобни неща и се надява да купи за без пари земята, която след години ще се окаже едва ли не в центъра на разрасналия се град. Общината няма нищо против да се отърве и от пущинака, и от циганите, които винаги са създавали само проблеми.

Катунът няма никакво намерение да си тръгва, тъй като тук са се родили деца и са умрели някои от по-възрастните, които са погребани недалеч от дървените колиби. Тарторите на общността правят всичко възможно да се противопоставят на плановете за построяването на модерен стадион. Само дето нямат никакви аргументи в подкрепа на своята кауза. Някога те са се настанили на чужда земя, а след това не са направили нищо по въпроса да вкарат в регулация своите имоти или да си извадят необходимите документи. На практика те са извън закона и трябва да напуснат.

След взаимно ходене по нервите общинските власти пращат полицаи да разтурят катуна. Нещо, което в наши дни се случва редовно на българска земя.

Циганите си тръгват, но на изпроводяк отправят своите клетви към "насилниците", които са им отнели правото да живеят където си пожелаят, без да плащат данъци. Още по време на строежа на новия стадион се случват няколко инцидента, които обаче не могат да забавят прогреса. Феновете на "Бирмингам" с нетърпение очакват да влязат в чисто новото съоръжение, вярвайки, че то ще даде допълнителен тласък на любимия им клуб за постигането на големи успехи в бъдеще. Нищо подобно не се случва. Бирмингам печели само една купа от 1905 г. та до наши дни. През всичките тези 113 години " сините" страдат от циганското проклятие.

И да, те искрено вярват, че именно прогонените навремето номади са причината за невижданата суша откъм отличия за иначе уважавания и много популярен клуб от втория по големина английски град.

Неприятностите започват още в самото начало. Най-сетне в началото на 1906 г. стадион "Сейнт Андрюс" е построен, насрочени са ден и час за тържественото откриване, феновете се скупчват пред касите, за да се сдобият с билет.

Още от рано сутринта в тържествения ден започва да вали сняг. Виелицата се увеличава през следващите часове, въпреки че подобни метеорологични условия са необичайни за тази част на света. Децата се радват на веселите снежинки, но 32 000 фенове по трибуните с ужас наблюдават как теренът се покрива с дебела снежна покривка.

Някои от тях се втурват да помагат на служителите на клуба, които започват да избутват тежката снежна маса. Първият съдийски сигнал се забавя с малко повече от един час, а футболистите на "Бирмингам" очевидно са се разконцентрирали от протакането и правят 0:0 с доста по-непретенциозния "Мидълзбро".

Няколко дни по-късно пада и първият гол на новия стадион, а неговият автор няма никакво основание да се оплаква, че е преследван от някакви проклятия.

Клубът бил обещал на първия голмайстор подарък – пиано. Авторът на попадението Бени Грийн още на следващия ден продал музикалния инструмент.

Тогава се говорело, че опитният реализатор Грийн предварително е намерил купувач за пианото и след мача просто финализирал сделката.

За отбора нещата не се развиват толкова добре. Две години след преместването на новия стадион отборът изпада във Втора дивизия, където остава до Първата световна война. След това теренът се превръща в арена на военни действия. След включването на Великобритания във войната футболистите се изнасят, за да дойдат войници, които се упражняват в стрелба преди да бъдат пратени на фронта. През Втората световна война бомбите на германските самолети сякаш нарочно целят терена на ст. "Сейнт Андрюс". Част от трибуните са напълно разрушени, покривът е пробит, а теренът заприличва на швейцарско сирене. Домакините не се отчайват и възстановят разрушенията. Времето си тече, а отборът не успява да постигне така желаните резултати, въпреки че в тима са привлечени добри играчи, ръководени от опитни треньори.

Според статистиката в цялата си история "Бирмингам" печели само два трофея. Първият е особено сладък, тъй като "Бирмингам" триумфира на финала за Купата на Лигата след победа над градския враг "Астън Вила" през 1963 г. Цели 48 години по-късно "сините" отново печелят финал, и то на "Уембли". На финала за Купата на футболната лига "Бръм" надвиват "Арсенал" с 2:1.

Двата самотни трофея в клубната витрина не впечатляват особено феновете на градския съперник "Астън Вила", които наричат вражеската агитка "сините носове" с идеята, че носовете им твърде често са били посинявани от противниковите отбори. Подигравките са приемани тежко от треньори, футболисти и привърженици и те правят каквото е по силите им, за да развалят циганското проклятие. Най-паметни са опитите на мениджърите Рон Сондърс и Бари Фрай. Първият заковава разпятия върху пилоните за прожекторите на стадиона и боядиса в червено задната част на бутонките на футболистите. Вторият измисля още по-нестандартен подход, уринирайки в четирите ъгъла на стадиона.

Всички тези мерки не дават особен резултат и клубът продължава да е преследван от дребни неприятности. Загубени финали, провали на плейофи за влизане в елита и много, много инфарктни мачове, провалени малко преди последния съдийски сигнал.

Но има надежда. Само преди две години от клуба заявиха веднъж завинаги, че са скъсали с проклятието, което е техен верен спътник повече от 100 години. Бизнесменът Джон Бейнс финансира обновяването на сектора, в който се настаняват домакините. Тапицерията на новите седалки предварително е полята със светена вода, а местен свещеник чете молитва. Всички се надяват, че това ще сложи край на неприятностите. Ще видим дали е така?