П

рез последните 100 години една от най-честите причини за започването на войни е бил петролът. В тази връзка американското списание The National Interest състави списък на нефтените конфликти, които са завършили катастрофално.

През изминалия век различни държави започвали войни от желанието да придобият нефт – стратегически суровинен ресурс, жизненоважен за функциониране на промишлеността и армията. Често обаче стремежът да се завладеят чужди нефтоносни райони неизбежно довеждал до риск за разрушаване на своята страна, пише изданието – заплатената цена за нефта се оказвала по-висока от неговата стойност.

Страните са воювали или разработвали в хода на войните стратегии за завладяването на петролните находища или такива, които да попречат на противниците им да наложат контрол над тази суровина - жизненоважна за индустриалните страни и модерните армии. Но какъв е смисълът

да завладееш район

богат на петрол,

ако разрушиш своята страна? Някои държави от собствен горчив опит са научили, че цената, която трябва да се заплати за завземането на петрола, може да се окаже много по-висока, отколкото неговата стойност. В тази връзка изданието изброява пет петролни войни и техните резултати.

Решението на Япония да воюва с Америка е взето през декември 1941 г. по редица причини – от японския милитаризъм през споровете за контрол над слабия Китай до най-важния въпрос – кой ще господства във водите на Тихия океан. Но непосредствен катализатор стана ембаргото за доставка на петрол, което САЩ и Европа налагат на Япония през август 1941 г. заради войната на Токио срещу Китай и окупирането на френски Индокитай. Япония не добива петрол, но страната разполага с индустриално развита икономика, а също така мощен флот и авиация, която се нуждае от петролни продукти. Японските власти са изправени пред избор: или да отстъпят заради ембаргото и да се откажат от своите имперски амбиции, или да се възползват от това, че Хитлер е покорил Западна Европа, и да завладеят петролните находища в холандска Ост-Индия и в британска Югоизточна Азия.

През 1945 г. заради подводната блокада и минните заграждения в японските териториални води, имперският танкерен флот е понесъл такива загуби, че за производството на авиационно гориво японците е трябвало да изсекат горите си. Предполагало се е, че нападението срещу Америка

ще осигури на Япония достъп до неограничени запаси от петрол,

но вместо това войната е довела до краха на империята.

Но ако някой от лидерите е бил маниак на темата петрол, то това е Хитлер, който се е оплаквал, че "моите генерали нищо не знаят за икономическите аспекти на войните".

Опитът на Германия да разгроми Съветския съюз по време на блицкрига търпи крах през лятото на 1941 г. През юни 1942 г. уморените германски войски са имали сили само за настъпление на един участък от дългия Източен фронт. Хитлер е концентрирал своите най-добри дивизии на юг към богатите на петрол находища на Кавказ.

Макар че реализацията на плана “Блау” започва успешно и през август войските почти са стигнали до Сталинград, германците скоро се сблъскват с дилемата: или да продължат с войските си на юг

за завземането на нефтените находища

или да продължат настъплението на запад и да превземат Сталинград, който би служил като крепост, прикривайки ги от съветските войски. Хитлер в типичния си маниер се е опитал да получи всичко наведнъж. Германските армии се разделили – едната част е тръгнала към Кавказ, а останалата към Сталинград. И едната, и другата са били близо до успеха, но за приключването на двете операции не е стигала нито жива сила, нито боеприпаси, нито провизии. Войниците на Райха не са успели да завземат петролните находища в района на Грозни и Баку, макар много да са се гордеели, че са забили знамето си на връх Елбрус – най-високия в Кавказ. А в същото време руснаците спокойно са концентрирали войски за нанасяне на контраудар в района на Сталинград.

В течение на шест месеца германската армия, изпратена на Кавказ, е отстъпила по целия фронт, а над 100 000 войници и офицери са се предали в плен при Сталинград, което се превръща в преломен момент във Втората световна война.

Друг типично петролен конфликт е Ирано-иракската война (1980-1988), наричана още “танкерна война”, която довежда до отслабването и деморализирането на двете страни. Озлобени, че сухопътните операции са в задънена улица, страните се стараят да си нанасят “петролни удари” една на друга. През 1984 г.

Ирак започва

танкерна война,

нападайки ирански петролни обекти и търговски кораби, пренасящи иранско черно злато.

Техеран нанася ответен удар по въздух и море по иракските кораби и находища и, което е по-важно, поставя в Персийския залив морски мини. Макар че удари са нанесени по около 450 кораба, нито една от воюващите страни не успява да разгроми противника си или да го принуди да се предаде. Но “танкерната война” има един важен резултат. Тя е довела до преки военни действия на САЩ срещу Иран, след като американски военни кораби започват да придружават търговските кораби в Персийския залив.

Когато от иранските мини и ракети започват да страдат граждански кораби и американски военни кораби, ВМС и ВВС на САЩ заедно с морските пехотинци унищожават иранския флот и военноморските бази. Но в крайна сметка стремежите на Саддам Хюсеин да получи повече петрол довеждат Ирак до разпад и изолация.

Вероятно това е основната причина за следващата грешка на диктатора, когато през 1991 г. Ирак

нападна съседен Кувейт

Неговите претенции бяха, че страната по право е част от Ирак, но истинският стремеж беше да се завладеят петролните резерви на малкото емирство.

Иракската армия без много труд се разправи с Кувейт, но заради нахлуването развали отношенията си със САЩ, които фактически подкрепяха Багдад във войната му с Техеран. Въпреки предявения ултиматум от ООН за изтегляне на иракските войски от Кувейт Саддам не пожела да направи това. В резултат САЩ изпратиха в Саудитска Арабия контингент от 500 000 военни и под ръководството на американците беше проведена мълниеносната операция “Пустинна буря”, а военната мощ на Ирак беше унищожена. По този начин

алчността на Саддам Хюсеин за повече петрол доведе страната до разпад и изолация.

До каква степен са били свързани войните на САЩ и Ирак през 1991 и 1993 г. с петрола, ще продължи да бъде дискусионен въпрос. Но дори при наличието на други причини за широкомащабна военна намеса в района на Персийския залив е трудно да се повярва, че Америка би изпратила половин милион военни, ако примерно Нигерия бе нападнала Камерун.

От своя страна присъствието на американските войски в Саудитска Арабия съдейства за увеличаването на влиянието на Осама бин Ладен, “Ал Кайда” и в крайна сметка до извършването на атентатите от 11 септември 2001 г. За американските лидери, а и за целия народ цената на петрола в случая, в действителност се е оказала много по-висока, отколкото са могли да си представят.