Страдаме от панически страх от улици и площади

За да обичаш свободата, най-малкото е нужно да обичаш и средствата

за нейното осъществяване, за осигуряването й.

Хосе Ортега-и-Гасет

Човешкият организъм има вродена имунна система за защита от патогенни бактерии, вируси и паразити и собствени увредени молекули. Тогава клетките секретират молекули, наричани “алармини” или “опасни сигнали” (Saпd-Sadier N, Ojcius DM. Alarmins, inflammasomes and immunity. Biomed J 2012; 35(6): 437–449. DOI:10.4103/2319-4170.104408). Те информират организма за настъпващата опасност. Тогава имунните клетки - чрез своите рецептори за алармини - осъществяват

защитата от патогенната инвазия

и възстановяват хомеостазата (стабилно състояние на организма). Това е “мъдростта на тялото” (The Wisdom of the Body), описана от професор Уолтър Кенън, публикувана 1932 г.

На равнището на едно истинско, непреходно общество те – несигурността и несправедливостта, са опасните сигнали, които се усещат от будните граждани. Те излизат на улиците и площадите, съобщават на политиците за бедственото състояние, сигналите им достигат в парламента, депутатите правят защитни закони и

възстановяват социалната хомеостаза

Това е “мъдростта на тълпите” (The Wisdom of Crowds), описана от Джеймс Суъроуики, публикувана 2004 г.

Протестите са пиковите изяви на стремежа на хората към социална справедливост. Човек е потопен в средата на семейството, професията и обществото. Автономията на личноста му e подложена на голямо изпитание – особено в диктаторските общества, каквото беше българското през 1944 – 1989 г. В “Cоциалното животно” американският психолог Елиът Арънсън дефинира

конформизма като “промяна в поведението

на личността

в резултат от натиск от друга личност или група”. При българския злокачествен конформизъм “другата личност” беше Т. Ж., “групата” – университетските, заводските, градските, окръжните и централните секретари на БКП. Сега “другата личност” е Б. Б. или К. Н., “групата” – евро-атлантическите комисари и фондации. “Личностите” преди и сега са талантливи в професиите си хора, отдали се на нагаждачество и слугинаж на политическата власт, за да получават постове и привилегии от нея.

Преди 15-20 години ги нарекох “херостратовски интелектуалци”, след това - “натрапени интелектуалци”, сега – “злокачествени интелектуалци”. Както и да ги артикулираме, те са вариации на голямата тема за малигнен конформизъм.

“Това ламтене

за облаги

си остава типично

за нашата интелигенция” – написал д-р Кръстю Кръстев през 1898 г. в списание “Мисъл”. Затова ще ги наричам и “ламтящи интелектуалци”. При наличие на достойнство някои от тях можеха да бъдат българският Андрей Сахаров. Или българският Вацлав Хавел и Александър Солженицин – например Георги Джагаров и Любомир Левчев. Можеха, но привилегиите им бяха по-сладки от достойнството.

През 1989 г. романтиката на жадните за демокрация и комунисти, дегизирани като демократи, създадоха СДС. Но след няколко години егокрацията (гръцки, ego - аз, kratos - власт) и клептокрацията на

Иван Костов обезвери “жадните”

и отвори вратите на властта за един мадридски лицемер и тройната коалиция. И дясната политическа парадигма се провали в България.

Ние се измъчваме от условията на живот, от несправедливостта и беззаконието и се възмущаваме от тях ПРЕДИМНО в кафенета и кръчми.

Ние, народът, страдаме от хронична агорафобия (гръцки, agora – площад, phobia – страх: панически страх да бъдеш на улици, площади и други открити места). Затова бяхме 45 години под комунистическо и 28 години сме в "преход". Емигрирането засега е нашата ефективна форма на протест и надежда за по-добри условия за образование и работа, по-добро качество на живот и по-добър социален статут.

Имаме много талантливи личности, но трудно изграждаме колектив, колективни сме само в търпението, социалният ни мозък е ленив, може би увреден. Нашите проблеми са в колективното ни мълчание. „Ние самите сме нашето наказание” – като че ли за нас го е казал мъдрият римлянин Марк Теренций (116–27 г. пр.Хр.). Ние живеем “в кротко отчаяние”, както Хенри Дейвид Торо е писал за американците от ХIХ век. Ние сме индивидуалисти с еснафски изяви - егоизъм и страх преобладават над емпатия и споделена креативност.

Дълъг и болезнен

е процесът на съзряване

на народ, болен от агорафобия. И на интелигенция – от малигнен конформизъм.

Послепис

Наскоро една професорка по история на БКП запита: “Защо нямаме дисидентско движение след Пражката пролет.” Защото имаме такива като вас, отговорих й аз.

На Тато и Драго си говорили диктаторът и друг професор по история от СУ.

Нали си спомняте “Сега пируват конюнктурните човечета..." на великия унгарски поет Ендре Ади (1877-1919).

Възхитително, бившият италиански премиер Силвио Берлускони, като истински антикомунист, на въпрос на журналист дали някога е спал с жени комунистки, отговори: “Никога, кълна се! Дори не съм флиртувал с такива”.