ПОЕТЪТ, КОЙТО НЕ ПРЕКЛОНИ ГЛАВА ПРЕД КОМУНИСТИТЕ

През 1977 година комунистическата власт решава да организира Световна писателска среща в София. Идеята е на Любомир Левчев – придворен поет и сърцат венцехвалител на диктатора Живков. Незабравимо остава любовното му обяснение, произнесено на един банкет: „Другарю Живков, може да ми забраните всичко, но не можете да ми забраните да ви обичам!" Целта на писателския форум е да убеди световните интелектуалци, че България е свободна страна, в която изкуствата процъфтяват.

Няколко дни преди началото на тази помпозна среща в килията си в пазарджишкия затвор е удушен 37-годишният поет Георги Заркин. Убийството е поръчано от властта, която се страхува, че някои от гостите на срещата може да поискат среща с поета, чиито стихове вече са четени по радио „Свободна Европа".

Георги Заркин е роден през 1940 г. в село Бели Искър, Самоковско. След деветосептемврийския преврат баща му – каменоделецът Атанас, заедно с други негови съселяни е убит без съд и присъда от новата власт – хвърлят ги в пропастта от Черната скала над Боровец.

Георги израства като свободолюбив и достоен човек. Завършва задочно кинематография и работи като фоторепортер във вестник „Земеделско знаме".

През 1964 Заркин се присъединява към групата от заговорници на Иван Тодоров-Горуня, която се опитва да направи преврат и да свали диктатора Тодор Живков. Самият Заркин разпространява позиви с призиви за въоръжена борба срещу престъпната власт.

Групата на Горуня е жестоко смазана от милицията, мнозина са избити, а Заркин е осъден на шест години затвор.

В затвора пише стихове като „Марш на българските политзатворници" и „Русия ни доведе до просия".

Изтезаван е безмилостно. Синът му Лъчезар Заркин разказва как следователят Петър Бъчваров рисувал с нож петолъчки по гърба и ръцете на поета.

По време на процеса от раните, които е имал по ръцете, е написал със собствената си кръв върху носната си кърпа:

„Родих се човек

и искам да бъда свободен"

Тежкият затворнически режим и постоянните издевателства и унижения не пречупват духа на Георги Заркин. Той не спира да се бунтува срещу нечовешките условия, за което получава още две допълнителни присъди – от пет и осем години за „разпространяване на клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй" и за „създаване на контрареволюционна група в затвора и разпространение на поезия с вражеско съдържание".

Лежи първо в Софийския, после в Старозагорския и в Пазарджишкия затвор. След смазването на Пражката пролет през 1968 година, Заркин обявява 28-дневна гладна стачка и пише протест до началника на затвора. В него казва: „Ако трябва да вярвам, че Русия е освободител на България, то все едно да повярвам, че вълкът е тревопасен. От кого освободиха петте варшавски армии Чехословакия? Да! Наистина те я освободиха от Свободата".

На 7 август 1977 година властта решава да го ликвидира. Пускат в килията му двама криминални затворници, които го пребиват с гумени маркучи и го удушават, като притискат възглавница в лицето му.

Убит е един голям българин, който до последния си дъх не прекланя глава пред терора.

Единствената му стихосбирка „Отвъд чертата", е издадена чак през 1994 - седемнайсет години след смъртта му. Един от стиховете в нея гласи:

„Нам нужни са ни храбреци –

задават се барутни жътви.

Поне станете, Вие, мъртъвци,

защото живите са мъртви..."

(от книгата "Моите вдъхновители")

*От фейсбук