Когато искаш помощ, трябва да си открит и всеотдаен - показа ни го Маргарита Петкова. Инициативата “Надежда за Надежда” не e просто събиране на пари, а приятелство

ЦЯЛ свят дни наред следеше със затаен дъх операцията по спасяването на 12-те тайландски момчета и техния треньор, попаднали в капан в пещерата Луанг.

В. “Ню Йорк таймс” я нарече една от най-завладяващите през последните години. Идеята за спасение има толкова силна енергия, че всичко останало край нея става незначително, дори и жертвите, които тя изисква. Някак мимолетно премина информацията, че в началото на акцията в Тайланд загина професионален водолаз.

Животът отново ни поднесе сюжет, в който ще откриваме нови и нови пластове с всяко препрочитане. Те и досега не са никак малко: за стремежа да вкусиш непознатото, който върви ръка за ръка с риска; за драмата да си едновременно виновник и спасител; за отговорността да избереш най-правилното решение.

Съвсем друга сюжетна линия е какво ще се случи с всяко едно от тези деца в бъдеще. Светът не сваля поглед от тях, проследи с интерес и първата им публична проява след възстановяването.

Филм или филми без съмнение ще има. Дано търсенето на зрелищен ефект не измести фокуса от същинските въпроси – за задължителното “съучастие” на бедстващия в спасяването му и невъзможността едно спасение да се сравни по важност с друго.

Усилията, положени от всяко едно от тези момчета, основно помогна за собственото им оцеляване. Дори за зрели хора са сериозно изпитание дългата изолация, гладът, както и рисковото гмуркане в тесни тунели с кална мътилка.

Спасението не се нуждае от мотиви и аргументация. Силата му е именно в това, че често се случва напук на разума.

Който е посегнал веднъж на живота си, ще посегне пак – това беше фразата, която най-често чувахме с колегите от “24 часа”, когато започнахме инициативата “Да помогнем на Тони са стъпи в живота с нови крака”. 21-годишната Антония Спасова, израснала в сиропиталище, се хвърли под влак на бургаската гара през ноември 2017-а. Тя мина през дълго лечение и много трудности, а днес има своя среда, работа, както и възможност за социален живот.

Всеки ден от живота на Тони след черния 6 ноември си струва усилията на всички, които се обединиха, за да ѝ дадат шанс.

Но това нямаше да бъде възможно без нейното “съучастие”. И ако днес ходи на работа и участва в състезания по тенис на маса, го дължи първо на себе си.

Аз бях сред тези, които тв екип заедно с един от протестиращите пред парламента - Людмил Недев, с протеза на единия крак спря на входа на сградата с обяснението: “Да проверим щедростта на депутатите”.

Не извадих банкнота, за да му я подам. Въпрос на избор е дали да си съпричастен публично, или дискретно, но със сигурност това трябва да е осъзнато и осмислено действие.

В момента, в който започнах да разказвам на тв екипа и на Людмил за случая с Антония, усетих как излязох от пистата на предварителните очаквания. Не ме чуваха. А исках да споделя опит, че има начин той да получи ремонт на протезата си, без да протяга ръка пред входа на парламента.

Свързах се веднага с представители на сдружение “Национален алианс за интеграция и политики за здраве и активен живот след ампутации и протезиране”, които съдействаха на Тони, и получих тяхното уверение, че ще поемат логистиката.

Въпреки многото основателни критики към политиката спрямо хората с увреждания и при сегашните правила държавата поема ремонта на протезите всяка година.

Ще направя тази връзка и ще проследя всичко да се случи по възможно най-добрия начин, но Людмил трябва да поиска това. Може да го направи и през редакцията на “24 часа”.

Системата без съмнение има нужда от сериозно преустройство, но не пречи, даже е наложително, докато това се случи, да използваме всичките ѝ възможности.

Помощта не върши работа, ако е едностранен процес. Народният гений е вложил изстрадана мъдрост с поговорката “Не прави непоискано добро”.

Узряването за помощ е път, който трябва да извърви нуждаещият се. За него няма формула, нито фиксиран срок. За Маргарита Петкова и нейната дъщеря Надежда Огойска той бе две години – тежки и трудни, в които са се опитали да се справят сами.

Голямата поетеса показа как се иска помощ - открито, всеотдайно и достойно. В изпитанието тя създаде още едно вечно стихотворение - “След!”.

Затова инициативата “Надежда за Надежда” не е просто събиране на пари, а приятелство и изкуство. И не носи тъга - заради усмихнатите очи на снимките на младата жена, които публикува с информация за всяка стъпка от лечението си.