Нормалното е в една разумна страна, да има трансфер на знания и опит от знаещите и опитните към онези на които това им липсва. Този трансфер би трябвало да обогатява нацията, да я прави колективно по-силна и незнаещите и неопитните да го приемат с благодарност и да го използват за лично свое облагодетелствуване. В България обаче, съществува истинско недоверие и даже презрение от страна на неможещите, неумните и необразованите към онези, които могат да ги научат на нещо полезно и добро, и то дори безкористно.

Българинът е бил много дълго време лъган, а освен това в последните десетилетия, да не кажа и столетия се е научил и той самият да лъже много. Българинът не вярва на никого, за него няма авторитети или ако ги има, бърза да ги стъпче в калта под себе си. Нашият народ не вярва на никого, дори на близките си, на себе си даже. Никаква истинска общност не може да се удържи дълго тук поради взаимното недоверие и неверие и никакво предаване и никакви културни и етични стойности не могат да извървят пътя между двама българи, защото той е осеян с рововете и траповете на взаимното подозрение, граничещо с повсеместно и всекидневно презрение.

Докато неуките в България не се научат да уважават онези, които знаят и разбират нещата по-добре от тях, така и ще пребъде. За съжаление, тази взаимна нагласа се подкрепя от едно заселване в интелектуалното пространство на псевдо-учени хора, тоест хора с най-различни дипломи, но без истинско тяхно покритие и необходимите знания.

Това всъщност е причина за още по-голямо недоверие, защото се случва необразован, но природно интелигентен българин да е принуден да слуша и да гледа брътвежите на уж по-учени, но всъщност по-глупави хора от себе си и да си съставя мнение по тях за учената класа като цяло. За да бъде така своят сериозен принос даде също и комунистическият Рабфак след Девети и приемането на децата на активните борци срещу капитализма и фашизма по буква “г” с предимство във висшите учебни заведения.

Така естествената йерархия в едно общество, бездруго склонно към егалитаризъм, беше напълно доразрушена и сега ние поединично подсмърчаме всред руините му. Естествено, виновни сме всички вкупом, но и всеки един от нас поотделно, доколкото не се стремим да възстановим доверието помежду ни, основано на естествените ни таланти и различия за своя обща полза.

Коментарът е от фесбук