Някой трябва да издаде книга за софийските таксита. Наистина. Вече се изморих от абсурди, но днес таксиджията надмина и най-лудото ми въображение за абсурд—Качвам се в едно такси от центъра за летището. Тръгваме и (както обикновено се случва със софийските бакшиши)– горивото им свършва на първата минута. Колатa почва да грухти и подскача. Питам шофьора, какво ще правим. Той казва „няма страшно газта свърши, но превключвам на бензин.” „Добре, чудесно,” казвам му. „Продължаваме към летището.” Той, обаче ми отговаря – „Трябва да спрем по пътя да сипя газ, щото с бензин до летището ще ми излезе два пъти по-скъпо.”

„Защо трябва да ме засяга това, след като на мен курсът няма да ми излезе два пъти по-евтино?” отговарям аз.

Той – „Имаме време, обещавам няма да изтървете самолета. Аз, бясна с пяна от ушите разбирам, че няма да имам време с тежък куфар да излизам точно в този момент и да търся ново такси. Стискам зъби и дращя с нокти по тапицерията. Таксиджията най-спокойно си обикаля да търски бензиностанция с газ. Спира и пълни газовата си бутилка. Аз мълча и изпускам пара от ноздрите си като кръвожаден дракон , който не може да отхапе главата на насекомо.

„Споко, госпожа, ето виждате ли, дори съм изключил брояча докато пълня,” ми казва нищожеството, уж да ме ободри. Продължавам яростно да мълча. Броя секундите до Терминал 2, докато се задушавам в цигарен дим, висока музика от радиото и футболен мач по телевизора му. Спомням си носталгично за таксистата в цивилизована Полша, от която току-що пристигам и ми се гади.

Давам пари до стотинката. (обикновено оставям щедър бакшиш, но този път поисках точно ресто). Излязох от вмирисаното купе и ми идеше да заплача—Докога ще бъдем такива? Докога??

*От фейсбук