По сведение на писателя Цани Гинчев, родом от Лясковец, оригинала на фермана на Сюлейман Великолепни се пазел в Лясковец и се предавал от кмет на кмет.
Той бил чувал от дядо си Цани Шкипетаров-Брадвичката, как дългогодишния кмет дядо Аврам не показвал документа дори на войводата в Търново, с когото били добри приятели.
Привечер, през година 1538. На чаршията в Ряховица, днешна Горна Оряховица, слиза от коня закъснял пътник. По всичко личи, че не е случаен и не е тукашен. Обслужват го слуги, кланяйки се до земята. Времето е твърде сумрачно, гостът е още по-мрачен от нощта. Облечен е в скъпо облекло, което е характерно за ориенталския стил на турската аристокрация. Влиза в близкия хан. Поръчва нощувка и пита за вечеря. Персоналът е стреснат - усеща по дрехите и обноските му, че
клиентът е с висок сан
От погледа им не убягва и тревогата, която е налегнала иноземеца. Той се представя: аз съм Рустем паша. Из малкото селище веднага се разнася вестта за височайшия гост. Пристигат първенците на Ряховица. Опитват се да поведат разговор. На Рустем паша не му е до лаф моабет, не му е до нищо. Сервират му за мезе горнооряховски суджук, нарязан на гребен. Това е кулинарен похват, авторско дело на горнооряховчани - нарязване на горната част на суджука и запичане. Наливат в чашите искрящо вино. Гостът продължава да е отчаян. Гледа с невиждащи очи. Молят го поне да опита от суджука. Рустем паша съвсем се дръпва: "Сакън! Домуз!" "Спокойно, паша ефенди - отвръщат домакините, - няма да нарушиш Корана, не е свинско, говеждо е, биволско!" Опитал го, въпреки мрачния си вид, започнал да посяга за още, и още. Тогава споделя с домакините и големия си кахър. Султан Сюлейман първи Великолепни го вика в Цариград. Не знае причината каква е. Когато султанът вика човек като него - най-висш военен, го вика или да му отреже главата или за да го повиши в чин. Песимизмът му е стопроцентов, че султанът не го вика за нещо добро.
Ряховчани са население, преживяло много, вряло и кипяло със събитията, които преживяло Второто българско царство и по традиция знаели, че е по-добре да създадат настроение в госта си. Сервират му кафе, за да повиши Рустем паша тонуса си. Гостът за втори път е
изненадан от ряховчани
досега е знаел, че вълшебната напитка е била привилегия само на правоверните и то преди всичко в Цариград.
Европа по това време все още не познава кафето.
Намира се и някой от домакините, който се е понаучил да гадае от чашката на кафето. "Ето тука - пари, паша ефенди, много пари, жена, неслучайна и само добро, голям късмет, паша, ви чака... "
Полека лека настроението на Рустем паша се оправя. Не може да си обясни небивалия вкус на сервирания му суджук. До такава степен му се услажда, че поисква още на няколко пъти. Отпуска душата си, дори се развеселява.
На другия ден, на прощаване обещава:"Ако така излезе всичко на хаир, ще направя добро на този край!"
Рустем паша е потурчен славянин. Казва се Христо и е от Хърватско.
В Цариград султанът го посреща тържествено, като му дава любимата си дъщеря Айше Султание за съпруга. Прави го велик везир и го пита какво би искал за зестра. В ушите на Рустем паша звучи все още гласът на горнооряховчанина, който му предрича много пари, жена и голям късмет. Рустем паша, който според хронистите бил много скромен, отказал предлаганите му от владетеля пари, дарове, богати имения. Поискал само да му даде малкото тогава село Ряховица. Сюлейман първи проявява щедрост и добавя към поисканото земите и раята на Ряховиче зюр, днешна Долна Оряховица, Лясковец и Арбанаси.
От тогава - 1538 година до 1861 година, времето на Абдул Азис, тези селища имат статут на привилегировано положение. По сведение на писателя Цани Гинчев, родом от Лясковец, оригинал на фермана на Сюлейман Великолепни се пазел в Лясковец и се предавал от кмет на кмет като гаранция срещу нарушаване на правата. За това бил чувал от дядо си Цани Шкипетаров-Брадвичката, който бил виждал фермана, пазен от дългогодишния кмет дядо Аврам, който не показвал документа дори на войводата в Търново, с когото били добри приятели. По документи от онова време Лясковец бил най-голямото от четирите селища, второ по население било Арбанаси.

За Рустем паша

ПРИВИЛЕГИРОВАНОТО положение на Рустем паша се изразявало в това, че се забранявало "на всеки външен човек в какъвто чин и положение да е и от каквато категория да е да влиза в пределите на тези свободни и независими села. На външните лица, било те държавни служители или не, били те редовни царски войници или офицери - не се допуска по никой начин да нахлуват на територията на тези села и да се намесват в административното управление и делата им. Също тъй не се позволява на други външни лица да влизат в частни разпри, да се карат и спорят със самата рая, селяни, които живеят в земите на тези села..." Това привилегировано положение траяло близо триста години.
От брака на Рустем паша и Айше Султание не остават наследници. По този начин според тогавашните закони земите на селищата остават земи на Мека - недосегаеми.
Векове след тази история изследователите предават легендата за качествата на горнооряховския суджук и че той е една от причините за спечелването на свободата на тези селища.
Преди всичко до днес пропускаме да отчетем, че преди да забележи вкусовите качества на суджука Рустем паша, дипломацията на българите от оная далечна 1538 година е била на достатъчно добра висота.

Ряховчани - първите европейци, опитали вкуса на кафето

ОРТОДОКСАЛНИТЕ историци смятат, че не е възможно през 1538 година в Ряховица да са познавали кафето. Това е почти век преди документираното му първо появяване в цивилизована Европа. По това време напитката е хит сред турския елит, но се пие почти само в Истанбул. Ритуалът с пиене на кафе в Горна Оряховица е описан от писателя Звезделин Цонев. Той е сериозен изследовател и за да го твърди, вероятно е притежавал източници, които днес са унищожени или изчезнали. Архивът на писателя е разграбен и горен непосредствено след Девети септември. Един вид отмъщение на писатели, за това че по време на Втората световна война е бил "фашистки" ц е н з о р.
Има обаче и друга следа, потвърждаваща, че ряховчани са първите европейци, пили кафе.
През 1533 година в селището се заселва караманът Андроник. Той е от караманския народ, живеещ в Средна Азия, покорен от османлиите, загубил езика си, но не и вярата. Традиционно караманите започват да служат в турската армия в тиловите части. Андроник е бил интендант в армията, обсадила Виена през 1529 година. Сред стоките му имало и голямо количество чували с кафе за висшите командири. След Истанбулския мир през 1533 година с изтеглящата се армия Андроник стига до Ряховица и остава в селището. Там живеели освен българи, още и знатни олбански родове, принудително заселени от турската власт след въстанието на Георги Кастриоти. Андроник запознал новите съграждани с кафето. Синовете на Андроник се завръщат в Средна Азия, живеят и в Грузия, негов внук, роден през 1614 година, носещ неговото име се завръща в Ряховица. Негов внук Михал се заселва в Елена. От неговия род е бабата на Атанас Буров, както и дядото и бащата на писателя Стоян Михайловски.

Рецепта за приготвяне на горнооряховски суджук

НАРЯЗВА СЕ говежда месо на парчета. Охлажда се при температура -3-4 градуса за около час-два. Мели се на средна решетка (3- 5 мм). Прибавя се сол, черен пипер, селитра. На вкус (по желание) чубрица и кимион. Омесва се и се оставя да пренощува 24 часа в хладилник. Пълни се след това в говежди или свински тънки черва.
Пресова се, изсушава се и се консумира.
Качеството на месото и неговата хранителна стойност зависят изключително от произхода му. За да се яде вкусно месо, животното трябвало да бъде добре охранено, да не е работило някаква работа преди заколването му.
Угоените животни се изкупували обикновено от средата на месец август до средата на септември. Преди това от месец април се изкарвали на пасищно угояване.
Една от легендите за създаването на горнооряховския суджук разказва за говедар, живял в землището на Горна Оряховица. Неговото голямо стадо волове предизвикало завист у съседа му. Той го наклеветил, че стадото опасло всичко в двора му, за което трябвало да заплати голяма сума. Ако не разполагал с необходимите средства, трябвало да се раздели с животните си. Говедарят нямал достатъчно пари и взел решение да продаде животните като месна храна, която бил научил от албанците, заселили се в Горна Оряховица. Направил суджук, като вложил и свое творчество, и нагостил цялото население. Всички останали впечатлени от вкуснотията му и желаели да научат как се приготвя. Говедарят я съобщил срещу исканата сума. Изкушени от апетитния деликатес, съгражданите приели предложението му. Пастирът се оплакал от неправилното глобяване, дело на неговия съсед, който сам унищожил градината си и му искал сумата за щетата. Старейшината на селцето го попитал как се нарича непознатото ястие. Отговорът бил: "Горнооряховски суджук." "Да бъде!" - казал старейшината и назначил говедаря за негов майстор. Освен това му заръчал да го представя, да го показва във всяко семейство, за да бъде признание, неоспоримо за Горна Оряховица, да се предава от поколение на поколение и никога да не се забравя.