Всяка разпаднала се империя предизвиква силен и мъчителен постимперски синдром в обществото - метрополия. Особено силен е този синдром в континенталните империи, притежавали интегрална териториална протяжност (за разлика от морските - колониалните империи, в които метрополията и колониите са много по-отчетливо разграничими както териториално, така и като култура и идентичност). Разпадът на Руската империя (в нейния модус на Съветски съюз) поражда още по-дълбок и драматичен постимперски синдром. Всяка империя е претенция за универсум, поради което експанзията върху други страни и народи е основна характеристика на нейното битие и международно поведение. Тази характеристика на империята в случая с Русия е доведена до абсолют. Не съществува друга цел на имперското битие на Русия, която да е изобщо сравнима с приоритета за териториална експанзия. Русия трябва да владее колкото се може по-голяма част от Европа "за да избегне пряка опасност от външна агресия" (Джордж Фридман) през северно европейската равнина. Русия трябва да владее Проливите и Балканите за да има излаз на "топли морета", в които навигацията не се прекратява през зимата, а по-нататъшната експанзия може да продължава без прекъсване през всички сезони. Русия трябва да владее Кавказ за да контролира основния път между Изтока и Запада, преминаващ през Каспийско море, Южен Кавказ, Черно море и Балканите. Антарктика? Изконно руска! Аляска? Престъпно продадена! Трудно ще се сетите за географска локация, която да няма нещо общо с "изконно" руските имперски интереси. Затова днес Русия преживява своя постимперски синдром по-трудно, по-гневно и по-опасно за всички, отколкото дори Ваймарска Германия, пост-Хабсбургска Австрия, да не говорим за колониална Франция или Британия.

На мястото на руската империя днес възникват и през многобройни премеждия се утвърждават новите постсъветски нации. Агресивността на Москва само укрепва тяхната идентичност и държавно спонсориран национализъм. Този процес не може да бъде спрян - той се развива като част от неумолимото настъпление на модерността. В определен момент връх над постимперския махмурлук ще вземе и един по-рационален руски национализъм. Същевременно, в нашата епоха се реализира и кризата на модерността, която освен ценностни, философски и общностни - постмодерни измерения, се разгръща и като консервативна реакция на това, което е оцеляло от традиционализма срещу отслабената харизма на модерния свят. Възраждането на имперската идеологическа легитимност няма общо с реалните шансове за възраждане на имперското битие. И Путин, и Ердоган рано или късно ще разберат това с голяма доза горчивина. Възраждането на имперската носталгия и на традиционализма обаче дават мощен тласък на имперските политически мечтания. Дугин и неоевразийството, "Архипелагът Русия" и Цимбурски, нечестивият синтез на болшевизъм и квази-православие ... списъкът на квази-идеологиите на възраждащия се руски империализъм може да бъде продължен. В тази вакханалия на имперската носталгия трудно може да си пробие път аргумент, свързан с реална и прагматична цел за развитието на Русия като мощна, богата, удовлетворена от своята 1/7 част от световната суша държава и общество. Публичното пространство е възпалено от гняв и непоносимост към "хегемона" Америка, към "смешния" военнополитически слабак ЕС, който се опитва да експанзира икономически, към "предателите" - доскорощни "крепостни" нации на Москва от Източна и Южна Европа.

Накъде отива всичко това? Ще преживеем ли втория акт на постимперската руска драма в същите измерения, в които преживяхме втория акт на предаденото германско величие - Хитлер дойде на власт върху гневното изригване на "предадената" в Първата световна война Германия? Или все пак имаме шанс за поумняване в Москва и ориентация към мирна културна и икономическа експанзия в постсъветското пространство? Вместо да ходят с танкове в Грузия и Донбас, великоруските империалисти биха могли да си спомнят, че руският език е "лингва франка" за всички тези народи, които днес Москва се опитва отново да завладее с кръв и унижение. Руските богатства могат да бъдат в основата както на успешната модернизация на Русия, така и на сътрудничеството й с този ареал на бившия Съветски съюз и бивша Източна Европа, където икономическата изгода би била много по-добър атестат на Големия брат, отколкото агресията му, наглостта му и пренебрежението му към всички, които не са толкова велики колкото него. За съжаление, двата варианта не се изключват един друг. Може би ще трябва да преминем през изпитанието на тази вторична постимперска мания за величие на Третия Рим, преди арогантните имперски мечтатели в Кремъл да си седнат на задника и да разберат, че единствено изгоден им е вторият вариант. Ако той все още е наличен като възможност.