Истината излиза на "светло" след намесата на големия славянофил и приятел на България - чешкия журналист Владимир Сис. По време на изследователската си обиколка из Македония той научава от потърпевши за трагедията на о. Трикери и решава да се запознае на място с извършените от гърците издевателства.

На 16 юни 1913 г. цар Фердинанд дава фаталната заповед за атака на българската армия срещу сръбските позиции. Започва Междусъюзническата война, която ще доведе до първата национална катастрофа. Хиляди български войници оставят костите си по бойните полета, а други завършват мъченически своя живот в пленнически лагери. Най-голямата трагедия се разиграва на гръцкия остров Трикери.

В края на Балканската война районът на север и изток от Солун е определен за българска окупационна зона. Според споразумението между главните командвания на България и Гърция в града е разположена една наша пехотна дружина. Още от самото начало гръцките военни власти опитват най-различни провокации, за да се освободят от това формирование и да завладеят територията, контролирана от българите. Българската инвазия срещу сърбите е дългоочаквания удобен повод гръцкият гарнизон в състав от две дивизии да осъществи планираната кървава разправа над нашите сънародници в Солун. Късно вечерта на 16 юни са взривени предварително поставените експлозиви под казармените помещения на българската военна част и под повечето от българските къщи. В същото време гръцките войници откриват картечен и оръдеен огън срещу тях. На следващия ден настъпва масово изтребление на българите и всичко минава "под ножа". Пощадените са натоварени на кораби и откарани на о. Трикери (трисвещник), който се намира на 13-14 мили от пристанището Волос. Тук пленниците са поставени при нечовешки условия. Островът е безводен и каменист, няма елементарни битови нужди за човешко съществуване. Положението се утежнява от облаците маларийни комари. Заточените са без достатъчно храна и питейна вода, липсва медицинска помощ. Те са принудени да работят като роби в каменоломните при непоносима жега и всекидневни издевателства на охраната. Мнозина заболяват от малария и холера

В този ад българските пленници прекарват пет месеца. В края на 1913 г. оцелелите около 1800 души са освободени според клаузите на Букурещкия мирен договор. Те са натоварени на параходите "Варна", "Борис" и "България" и след седмица се завръщат в родината.

Българското общество и отговорните институции не знаят нищо за разигралата се драма с нашите сънародници. Истината излиза на "светло" след намесата на големия славянофил и приятел на България - чешкия журналист Владимир Сис. По време на изследователската си обиколка из Македония той научава от потърпевши за трагедията на о. Трикери и решава да се запознае на място с извършените от гърците издевателства. През май 1914 г. като гражданин на Австро-Унгарската империя репортерът предприема рисковано пътуване и лично финансира своята мисия. С помощта и въпреки предупрежденията на германския консул в Атина успява безпрепятствено да достигне до прокълнатия остров. Той направо е разтърсен от чутото и видяното. Сис се среща и разговаря с повечето от

свидетелите на злодеянията

Публицистът съпоставя отделните факти и достига до потресаващи резултати. Местните твърдят, че тук са намерили смъртта си над 7000 българи и описват безчовечните зверства, извършени над пленниците. Става ясно, че стотици от тях са хвърляни направо в морето. Още в началото чешкият журналист прави необикновено разкритие. Оказва се, че пленените не са били само войници, но и мирни граждани. Повечето от тях са македонски българи: селски първенци, бивши комити, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и две жени. Коварството на елините спрямо пленените военни и цивилни предизвиква гневния коментар на репортера: "Евзоните на крал Константин показаха своята храброст върху беззащитните и обезоръжени селяни..... И Европа, тъй много чувствителна и придирчива Европа, която постоянно обвиняваше в жестокост само българите - може би тя не знае това.....!"

Сис смята, че всеки един от

пленниците

има право да не бъде забравен. Той прекарва часове наред под палещото слънце за да потегне гробовете на хилядите незнайни за него българи, от които са останали като последен спомен само имената по кръстовете. Много от труповете са били заравяни плитко, а десетки са оставени непогребани и обезобразените им останки са разнесени от диви животни. Повечето от пленниците са погребани в безименни ями в някогашния пленнически лагер. Журналистът с гордост установява, че и в сетния си страдалчески час българският войник е запазил човешкото у себе си, грижел се е за ближния и е облекчавал болките на безпомощните. Сис обикаля целия остров и навсякъде чувства неизмерима скръб. Потресен и безмълвен той отдава поклон на трикерските мъченици. Пред ужаса на видяното по-късно ще възкликне в българския печат: ".....Какво е о. Трикери! Един невъобразим ад, създаден от жестокостта, една печална, голяма гробница...."

Месец след

завръщането

си в България Сис издава своя репортаж-разследване в малката книжка "Гробовете на Трикери". Въпреки скромния обем от 23 страници и неясните фотографии, направени от автора, тя предизвиква невероятен резонанс и оживени коментарии сред обществото. Те се подсилват и от готовността на оживелите пленници да потвърдят с автентични разкази написаното. Интересът към брошурата е безпрецедентен. Тя веднага е изкупена и става библиографска рядкост. Разкритията вълнуват съвременниците с достоверността на фактите и с преклонението на журналиста пред загиналите българи. А това прави името на Сис още по-уважавано и почитано в България.

каре

Пресъздаване на касапницата театъра и киното

РЕПОРТАЖИТЕ провокират представителите на родния театър и кино. По техния сюжет драматургът Константин Мутафов написва пиесата "Пленникът от Трикери". В края на декември 1917 г. тя е поставена за първи път на сцената на Народния театър. Режисьор на спектакъла е Кръстьо Сарафов. Ролите се изпълняват от най-добрите наши актьори - Адриана Будевска, Сава Огнянов и Васил Кирков. През следващия театрален сезон постановката се играе от общинските театри в Сливен, Хасково, Ямбол и Стара Загора. Представленията привличат в салоните многобройна публика, която става свидетел на драматичния сценарий

През 1929 г. творците на прохождащото българско кино също се заемат с темата. По едноименната пиеса на К. Мутафов започва филмовата екранизация на трагедията от Трикери. Проектът се продуцира от акционерното дружество "Темпо филм" с бюджет от 120 000 лева. Сценарист и режисьор е Михаил Славов. Вътрешните снимки се правят в специално обзаведено студио в тютюневия склад "Енидже Вардар", който се помещава на ъгъла на бул. "Дондуков" и бул. "К. Стоилов" (дн. бул. "Левски"). Някои от кадрите са запечатани в околностите на София. Заснети са около 3 000 метра материал и най-запалените киномани с нетърпение очакват премиерата на филма. Но в началото март 1930 г. внезапно умира изпълнителят на една от главните роли - артистът Паскал Дуков и продукцията остава незавършена.

Срещата на Владимир Сис с цар Борис III

ПРЕЗ следващите години Сис продължава да развива многостранна публицистична и обществена дейност. Той е инициатор и организатор на редица културни изяви, свързани с българо-чешкото сътрудничество. И макар, че в края на 1919 г. напуска България, активните му контакти с българските политически и интелектуални среди не престават. Отрадно впечатление в това отношение прави личната му среща с цар Борис ттт.

В началото на април 1929 г. монархът отпътува инкогнито за Германия под името граф Рилски. По пътя посещава за два дни Прага, където води разговори с Томаш Масарик и Едуард Бенеш. В салоните на българската легация царят дава пространно интервю на Сис за в. "Народни листи". За чешкия журналист разговорът се превръща в едно мислено "връщане" в България, която смята за своя втора родина (неговата съпруга Маня е дъщеря на майка чехкиня и баща българският инженер Евстати Стефанов). Борис ттт го приема много сърдечно, без поза и надменност. Следва емоционална изповед, в която той говори не само като държавник, но и като обикновен човек. Засяга най-различни въпроси, ала акцентът на царя е върху катастрофалното земетресение през 1928 г. в България и оказаната от чехословашката общественост помощ на българския народ. Няколко месеца по-късно Сис получава царски портрет със собственоръчен подпис и признанието на монарха, че е запазил най-хубави впечатления от посещението си в Прага.