От 1948 г. с форсирането на насилствената колективизация в българското село селските стопани вече са най-голямата лагерна група. Към 1 януари 1949 г. селяните са 26,5% от 1218-те въдворени по политически причини в страната, или

20,4% от всички

1591 политически лагеристи,

ако към тях се прибавят белоемигрантите и некартотекираните анархисти. Те са 325 души – 117 бедни селски стопани, 110 средни селски стопани и 98 богати селски стопани.

Към 31 март 1950 г. селяните вече са 45,5% от въдворените в ТВО: 35% – дребни и средни селяни, 10,5% – кулаци. От политическите затворници към този момент 50% (1428 души) са безимотни, дребни и средни селяни, а 3% (85 души) са “кулаци”.

Ако до 1950 г. съпротивата срещу национализацията на земята се е ограничавала главно с вражеска агитация, то от юли 1950 г. с прибирането на непосилните държавни зърнодоставки тя става открита и отчаяна – демонстрации през лятото на 1950 г.,

масово изколване на гладуващия добитък

в края на 1950 г., заявления за напускане на ТКЗС, разграбване на кооперирания добитък и инвентар във Врачански, Плевенски и Пловдивски окръг през март 1951 г., женски митинги, въоръжени сблъсъци, палежи... Започват арести за неизпълнение на държавните доставки на жито и на посевния план, за участие в селските бунтове и митинги.

През 1951 г. с арестите “по вълненията в ТКЗС” и Великденската и Юнската акция репресивната мощ на МВР е изцяло мобилизирана за преодоляване на съпротивата на българския селянин и за осъществяване на последния етап на съветизацията – ликвидирането на частната собственост в селското стопанство. 81% от задържаните в Юнската акция са селяни, поне 50% са заради

“вражеска агитация срещу държавните доставки и ТКЗС”

По указание на съветските съветници при подготовката на Юнската акция е “обърнато специално внимание” на окръзите, в които е имало активна съпротива в селата срещу колективизацията и държавните доставки, както и на тези, които не са били засегнати при първата операция от 29 април.

Прави впечатление големият брой задържани във Врачански окръг в сравнение с останалите окръзи.

Причина са селските бунтове в този район Лагерният жаргон нарича тези въдворени за съпротива срещу ТКЗС селяни колхозаджии и текезесари, а въдворените за неиздължени наряди – нарядаджии.

В спомените си, след като дава приблизителен брой на различните партийни групи в лагера, анархистът Александър Наков пише: “И все пак всички тези разнородни групи бяха тук заради някакви принципи или идеи; затова за мен най-тъжната група беше най-многобройната: тази от прости недоволни селяни,

осмелили се да попитат защо им вземат волчето,

коня или магарето”.

…

Когато селяните излизат от концлагера през есента на 1953 г., в ТКЗС са 60,5% от обработваемата земя и 52,3% от селските домакинства.

“Не бойте се, момчета! Ще видите, че ще излезем от този ад, когато се стабилизират законите за защита на държавата и животът стане като тук, да работиш за парче хляб, тогава ще ни пуснат в големия лагер” – прогнозира през лятото на 1952 г. един стар анархист. Трифон Терзийски, който предава думите на възрастния си съмишленик, добавя: “Колко прозорлив бе този човек, врял в политическите борби, прекарал повече от живота си по лагери и затвори, разбрах, когато след излизането от лагера видях българския труженик от полето, как вее, вали и в делник и в празник, наежил се от студ, отива в ТКЗС да запише “кучката” (надницата). Разликата бе тази, че работникът в България сам си слагаше хляба в торбичката и получаваше символична заплата, а хлябът в торбичката на лагериста бе ограничен, наказателен, напълно робски”.