Истанбулската конвенция се оказа първият фронтален сблъсък на българската общественост със света на постмодерния релативизъм. Този дебат направи повече за европеизцията на българската публичност, отколкото стотици часове обяснения за това какво представлява днешна Европа.

Мисля, че българската общественост издържа този тест достойно. Беше отхвърлена истеричната теза, че щом нещо идва от Европа (от Съвета на Европа), няма какво много да умуваме, защото нищо по-добро не можем да измислим. Решихме да умуваме и от това печелим всички - включително и като четем статии като тази по-долу, написана с компетентност и убеденост. Не бих казал, че съм съгласен на 100 процента с всички конкретни тези в нея, но концептуалната й рамка е важен принос на един компетентен богослов към публичния дебат за това, което доскоро беше някаква абстрактна, външна реалност - постмодерния релативизъм.

Аз признавам и защитавам правата на всички хора - включително хомосексуални, транссексуални и т.н. Просто защото те също са формирани от своята специфична природа. Отхвърлям правото на радикални доктринери и идеолози да превръщат човешкия ни свят в антиутопия.

Дори смятам, че дори утре Истанбулската конвенция бъде ратифицирана, дебата по нея вече си е свършил работата. Първо, защото осъществи челен сблъсък на българската публичност с една антиутопия - за първи път след сблъсъка с комунизма. Второ, защото легитимира правото на българския гражданин да пита, да се съмнява и да се сравнява с всеки друг свободен човек - като англичанина, който пита: Каква е тази конвенция, съвпада ли с нашите закони, трябва ли да се промени за да съответства на британските закони? Не британските закони да се променят по тертипа на конвенцията - тя дали съответства на закона! Ето това е европеизация в конкретно развитие.