Когато бяхме деца, около нашата “кооперация” все още имаше махала. Махалата от стар лозенски тип с лица като Маро,Течо, Спаро, Тришката, Муната, Таратора, Маршалите, Маджарите, Рака и прочие. Вдигахме кутии с карбид и безпричинно, с риск за живота изкачвахме отвътре изоставени комини, там където днес е Студентски Град.

От складове край гара Пионер и Дианабад се снабдявахме с бергманови тръби и играехме на фунийки с изпръхнали от катрана на тръбите устни. Ядяхме зимни ябълки, биехме се с камъни с други махали. Затвърдявахме чувство за махала, за доблест и солидарност. Майките ни си създаваха своя собствена “входна” солидарност, базирана на взаимопомощ, размяна назаем на брашно или яйце, печаха кексове в електрически тенджери с реотанни нагреватели в капака и кексовете имаха онази неопределена сухота, която можеше да се преглътне само с киселото мляко “смес” от легените на млекарница Пролеша. Къпехме се през лятото в Жабешката река, край Погребите, която менеше цвета от тъмнозелено до оранжево в рамките на два часа. Майките все още биеха своите деца понякога, макар това да беше безполезно като превенция срещу нарушилите според тях правилното поведение.

Измина се известно време и след това неусетно и първоначално започна да се разпада духът на махалата. Някои хора избягаха в чужбина, други бяха арестувани и влачени по участъците и някои даже в Белене, защото не харесваха живота под диктатурата на “мицовете” и партийците. Други се преселиха, някои бързо остаряха и след втория развод тихо се отдадоха в “Баядерка”на медитативно съзерцание на поредната бутилка бира и на мечтите си за един по-добър свят, в който те ще бъдат победителите.

Майките полека-лека се отчуждиха една от друга, макар и не напълно, вече не си заемаха брашно, но продължиха да се именуват една друга по презиме - Георгиева, Стоянова, Караколева. Обаче краката им започнаха да треперят все повече, изкачвайки с труд стълбите и все по-рядко слизаха до Долното колело на пазар. Някои от тях отрано сутрин се надвесваха от прозорците, чакайки Жана пощальонката да се зададе по улицата и да донесе писъмцето от чужбина. Разбираха се с жестове -Има? -или - Не, днес няма!

Кой да знае, че тези писъмца бяха първо преснимани в ДС, преди да пристигнат? Приблизително по това време майките започнаха да измират, а бащите си бяха отишли преди тях. Заваляха радиоактивни дъждове.

После настъпи разпадът, мимикрията, инфлацията, компресира се газираният въздух на надеждите, който изфущя през свирката и се загуби.

И в махалата настъпи модерното време. Върху старите дворове предприемчиви строители построиха набързо жълти и цикламени сгради, които бързо овехтяха след първата зима, някои по-заможни си построиха огради, а върху тях модерни млади хора, вероятно номади, но не от махалата, нарисуваха графити.

И така започна Новото хилядолетие. То продължава неумолимият си ход.

А Махалата отдавна е в небитието, присъствайки единствено в паметта на оцелелите...

Коментарът е от фейсбук