ЩЕ ЗАПОЧНА с малко предистория.

Масово евреите пристигат в България след екстрадицията им от Испания през 1492 г. Те са предимно от групата на сефарадите (около 90%), към които по-късно се присъединяват и ешкенази (10%).

А сега към темата. Сефарадите се настаняват най-вече в четири града – сегашната столица София, Пловдив, Бургас и Дупница. Османските султани им дават статут, който ги приравнява към местното население – то не е от роби, а от “рая” (покорени).

Българите постепенно ги интегрират в “социума” си. Сефарадите научават техния език. И стават част от потиснатото българско общество. Но наред с това запазват автентичните си нрави, традиции и бит. Живеят в обособени квартали, носят типичното си облекло, изповядват своята си религия.

Всичко това довеждат до своего рода “мирно съвместно съществуване” между българи и евреи. В порядъка на закачката ще кажа, че и досега един от най-популярните сладкиши в Пловдив се казва “пандишпан”.

И когато много пъти съм питал най-добрите му майсторки знаят ли всъщност какво означава името му, никоя никога не ми е повярвала, че това е pan de Espana (“испански хляб”) на ладино – “еврейския испански”...

Вървим обаче нагоре в историята. След1878 г. и в новоосвободената държава българските евреи не спират своята успешна интеграция в обществото. Не на последно място това се дължи и на факта, че първото Учредително събрание на Третата българска държава възприема модерния за онова време принцип за равноправие на всички граждани.

И така заедно с арменците към началото на ХХ век

българските

евреи са

цялостно

интегрирани

в българската нация. Те са възприели и ценността на основната обществена идея за национално обединение, което проличава в активното им участие в трите войни (двете балкански и Първата световна) от 1912-1918 г.

Но на 1 март 1941 г. България избира “своя лагер” във вече избухналия европейски, а след декември 1941 г. и световен военен конфликт – Тристранния пакт.

И е заставена да приеме и антиеврейското законодателство – Закона за защита на нацията (ЗЗН).

В някои случаи законът почти буквално следва известните Нюрнбергски закони на Германия. Заедно с последвалите го Закон за еднократния данък върху имуществата на лицата от еврейски произход (юли 1941 г.) и Закон за възлагане на Министерския съвет да вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси (юли 1942 г.) той оформя цялостната панорама на антиеврейското законодателство.

То налага и тежки регулации върху собствеността на евреите, като голяма част от нея е на практика национализирана срещу държавни облигации.

През 1942 г. идва печално известната “конференция от Ванзее”, която дава ход на т.нар. окончателно решение на еврейския въпрос. Или иначе казано, на физическото ликвидиране на около 11 млн. евреи от Европейския континент. От тях на България е определена “квота” от 48 000 души, които подлежат на депортиране в лагера на смъртта Аушвиц.

Организацията по депортирането върви много бавно, дори умишлено бавно. Едва през март 1943 г. в Пловдив са събрани около 9 000 души. Но те не биват натоварени на влаковете за Полша, защото в последния момент

идва официална

отмяна на

заповедта за

депортацията им

Четири са основните причини за отмяната ѝ. Първата е огромната мобилизация на общественото мнение срещу този акт. Опозиционните партии (макар и забранени) организират масови акции срещу депортациите.

Цели съсловни организации като например Лекарския съюз, Съюза на писателите и дори привържениците на спортното дружество “Славия” също се противопоставят.

Втората е категоричната позиция на Българската православна църква. Тогавашният Пловдивски митрополит Кирил (бъдещия патриарх Български) влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните, ако те не бъдат освободени. Особено активен е и Софийският митрополит Стефан, оглавяващ Светия синод по това време. С категоричната си позиция Българската православна църква окуражава морално както евреите, така и множеството българи, несъгласни с политиката на правителството за разделение на нацията, с мотива, че гоненията на евреите са удар по самата България.

Трето, но не и по важност, в натиска за отмяната на решението за депортация на евреите от “стара България” се включва и група от 42-ма депутати начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев. Чрез нарочна подписка в парламента те

доказват

фактическата му

нелегитимност

и по този начин бламират антиеврейските действия на правителството.

В резултат плановете за депортиране на евреите от България са спрени. Цар Борис избира т. нар. План Б - изселване от София и използване на евреи в т.нар. трудови батальони. Но хитро ги обявява за “обособена част от българската войска”, поради което не подлежат на други санкции. А в началото на септември 1944 г. антиеврейското законодателство е отменено и официално.

Така България единствена сред държавите – съюзнички на хитлеристка Германия през 1941-1944 г., спасява своите около 50 хиляди евреи. Нито един от тях не потегля към лагерите на смъртта. И те не са го забравили...

И никаква чужда армия няма никакъв принос в това общонародно и чисто българско дело.