По-силни са при богатите, отколкото при бедните

Напрежението, свързано с каталунския референдум за независимост, отприщи страха от сепаратизъм на Стария континент.

Някои дори заговориха за завръщането на феодалната раздробеност, характерна за късното Средновековие. Истината е, че в наши дни повече от 30 движения се борят с различни средства, от краен екстремизъм до политическо и културно влияние, за

откъсване на части

от териториите на европейски държави.

Провокирани от събитията в Испания, различни специалисти и изследователи вече сблъскаха тезите си по сложния казус с разцепленията, заплашващи Европа. И докато в миналото по-скоро смятаха, че желанието за разделяне е приоритет само на бедни и

потискани национални малцинства,

сега са категорични, че сме свидетели на коренно противоположни процеси.

За това, че първоначално бедните са искали отделяне, говори дори употребяваният в международното право за политическо отцепване латински термин "сецесия", с който по времето на древните римляни наричали масовото бягство на плебса в близкия до Рим свещен хълм Авентин.

Но както изглежда и от прецедента с Каталуня, явно егоизмът и желанието за изолация на богатите от по-бедните в наши дни са много по-мощен двигател на сепаратизма и постигат значителни резултати дори в сравнение с крайния екстремизъм в миналото.

Затова след възторга от обединението, най-вече с

падането на

стената между

Изтока и Запада,

немалко известни политолози бяха принудени да се съобразят с фактите и да опровергават градени с години теории за това кои са най-важните причини, засилващи тенденцията към разкъсване на националните държави.

Вероятно най-притеснителното е, че демокрацията, която сме свикнали да възприемаме като панацея за политическите проблеми, е видимо безсилна пред тази заплаха.

За съжаление членството в Европейския съюз и НАТО явно също не помага много в такива случаи, както сочи примерът с де факто разделения от години Кипър.

Освен всичко откровеният популизъм и примамливите обещания на сепаратистите създават ирационална реалност. Това е своеобразен феномен, тъй като за подвластните на тези емоции в богатите региони на Европа не важат никакви реални аргументи, които са ясно предвидими. Тях не ги плашат дори сигурното поскъпване, спадът на индустрията,

годините на хаос

и несигурност,

излизане от еврозоната и ЕС, въвеждане на визи за туристите, създаване от нулата на национална администрация и институции и евентуалните катастрофални последици за правовия ред и търговските взаимоотношения.

Не е за пренебрегване и фактът, че в момента в Европа действат десетки движения, които се стремят към отделяне от централната власт. По определение сепаратизмът се свързва с "политическо движение, което има за цел да придобие автономия за група хора и дори пълно отцепване".

Така според анализаторите в групата на страните с най-голям риск от сепаратизъм в Европа в момента освен Испания са още Великобритания, Белгия и Италия, а извън общността - Украйна и Русия. За щастие нашата страна, заедно с Исландия и Гърция, попада по-скоро в изключенията.

Въпреки че опитът на Барселона за отделяне от Испания на практика ще доведе до икономически срив на иначе по-богатия регион (по-подробно за това чети на стр. 6-7), а е налице и етнически елемент, няма спор, че желанието за отделяне е

провокирано от

икономически фактори.

Козът на сепаратистите на пропагандно ниво в този случай е, че населението на региона ще заживее по-добре, тъй като сега е "ограбвано" от централната власт. Тоест внася повече в общия бюджет за сметка на по-бедните области. В същото време от подобни опасни илюзии не са застраховани почти всички европейски държави, тъй като сред тях почти няма хомогенно развити държави, в които да липсва икономическо разделение на по-бедни и по-богати региони.

Особено ярък в това отношение е примерът с Италия, където мощният икономически Север (т. нар. Падания) е в пълен контраст с далеч по-слабия Юг. Последният референдум в Ломбардия и Венето, макар и незадължителен и концентриран само върху финансови въпроси, също напомни за това отдавна тлеещо огнище на напрежение.

Няколкото десни политически формации там са обединени от нежеланието "трудолюбивите" жители на Севера

“да спонсорират ленивите южняци”.

Разбира се, етническите и религиозните разногласия също имат сериозен дял в стремежа към разцепление. Доказва го кървавата история на ирландските и баските сепаратисти.

Но изглежда именно съчетанието между икономически и етнически елементи е най-опасно. Затова и повечето активни сепаратистки движения в Европа в момента се развиват на тази основа. Тревожно в тази връзка продължава да бъде положението в Белгия, където фламандските националисти отдавна

се обявяват за разделяне с Валония, като подкрепят обилно исканията си и с икономически аргументи. Неслучайно фламандските автономисти се появиха точно когато областта надмина по икономически показатели поразената от деиндустриализация южна част.

Самата Испания, освен с каталунците, от години има сериозни проблеми с баските (терористичната групировка ЕТА сложи оръжие през 2011 г. след 50 години кървави атентати), с коренното население на Галисия, Астурия и други провинции, в които също има

групи, желаещи независимост

от Мадрид.

Друга значителна част от сепаратистките движения са създадени на основата на компактни групи от чужди народности, които вследствие най-вече на големите военни конфликти през ХХ век са останали в други страни. Такива са например организациите на унгарците във Войводина в Сърбия (общо 6 автономистки партии, от които 3 на унгарското малцинство), Движението на унгарскоговорящите "шекели" в Трансилвания в Румъния, както и унгарците в южната част на Словакия (През 2010 г. Партията на унгарската общност поднови искането си за автономия.) В Италия като друга народност, която иска самостоятелност и дори присъединяване към Австрия се очертава пък населението на Южен Тирол, 70% от което говори немски.

Обединеното кралство, особено след решението за излизане от Европейския съюз е пред сериозен риск от разпад. Освен Шотландия, която на последния референдум се размина с 5% от решение за независимост, в списъка с кандидат отцепниците са още Уелс и Ълстър (Северна Ирландия), който желае обединение с Ирландия.

Явно примерът им

е заразителен,

защото макар и по-малко известни подобни сепаратистки организации има и в самата Англия – Йоркшър, Нортъмбърланд, Корнуол, Мърсия и дори островите Ман и Уайт. Отделно за независимост от Лондон се борят и политици в Хебридите, Оркнейските и Шетлъндските острови.

Макар и значително по-слаби, подобни тенденции съществуват и във Франция, където политическа партия има претенции за автономия на огромна територия – Окситания, област обхващаща почти цялата южна част на страната. Въпреки че губи политическата си независимост още през 13 век и дори автономията си, провинцията запазва и днес своите специфични културни традиции и етнографски различия. Има и собствен окситански език, много по-близък до каталанския в Испания и диалектите в северозападна Италия, отколкото до тези в останалата част на Франция.

Отделно

претенции за самостоятелност имат и развитите Нормандия, Бретан, Савоя и Елзас. Корсиканците все повече искат да бъдат част от Италия, за разлика от Сардиния и Сицилия, на които има движения за независимост.

На този фон в доста по-благоприятна позиция е Нидерландия. За независимост от нея някакво желание са декларирали единствено фризите на север.

Но даже спокойните скандинавци не са имунизирани срещу политическо разцепление. Там освен огромните територии зад Полярния кръг, населявани от лапландци в част от Норвегия, Швеция и Финландия, за по-голяма независимост се обявяват и Аландските острови и о. Борнхолм.

Датските традиции създават определени настроения в шведски Сконеланд. Датчани са и в основата на исканията за автономия на намиращия се в Германия Южен Шлезвиг. От своя страна Гренландия, която отдавна има собствен парламент, се бори за още по-голяма самостоятелност от Копенхаген. Идеята за пълно отцепване от Дания все още има много поддръжници и на Фарьорските острови.

В далеч по-изгодна позиция в това отношение спрямо другите водещи сили на континента е Германия, доколкото силната баварска партия е по-скоро спомен от миналото.

Друг сериозен източник на сепаратизъм

е разпадът на многонационалните тоталитарни държави в Източна Европа. След до голяма степен тъжното, но сравнително безболезнено разделяне на Чехия и Словакия сега се появиха и искания за отцепване и на чешка Моравия. Движение, което ратува за самостоятелност, има и в чешка Силезия, по-голямата част от която обаче се намира в съвременна Полша.

Най-отчайващият пример обаче в това отношение си остава бивша Югославия. Дори и след кръвопролитните войни, довели до образуването на 7 отделни държави, там все още съществуват международно непризнатите Хърватска република Херцег-Босна и Република Сръбска, в състава на Босна и Херцеговина, които заедно с областта Санджак също създават заплаха от бъдещи конфликти. В Хърватия все още има и движение за отцепване на Истрия и Риека (Фиуме). Наред с успокояването на албанските партии в Македония в самата Албания има отцепническо движение за присъдиняване на Северен Епир към Гърция.

В добавка Словения въпреки завидното си благосъстояние има граничен спор с Хърватско и Италия, а словенското малцинство в Австрия се застъпва за отделяне на Каринтия.

В последната категория са страните, които вече станаха жертва

на сепаратизма. В малка Молдова, от която с помощта на бившата съветска 14-а армия насилствено се отцепи т. нар. Приднестровска република, действа и движение за създаване на "Гагаузия".

Продължаващият кървав конфликт в Украйна насила откъсна Крим, но в него има и татарско движение за независимост.

Водачите на сепаратистите в Донецк и Луганск напоследък също заговориха за създаването на обединение под името Малорусия. А доколкото тази война е наследство от разпадането на СССР, подобни огнища има и на много други места в бившите съветски републики.

На базата на развитието на политическата ситуация мнозина анализатори прогнозират югославски модел и в Русия. Засега тенденции за независимост има в обявената за самостоятелен субект в Руската федерация Република Карелия, която, макар и с много дипломатични средства, се стреми към все по-близки връзки с Финландия.

В европейската част на Русия опасност от сепаратистки тенденции има и в републиките Адигея, Карачай-Черкезия и Чечня, която

беше станала

независима Ичкерия

съгласно референдума от октомври 1991 г.

В Прибалтика също има общности, на които не са чужди идеите за по-голяма самостоятелност. Такава е например историческата област Жемайтия в Латвия или Латгалия в Литва.