Напоследък започнах да се замислям за живота като определен краен брой удари на сърцето, които са ни дадени само един път в цялата история на Вселената за наше лично ползване, при условие че никога няма да има второ наше издание и че броят на сърцетупите е окончателен. Жалби и преразглеждане на молби за преиграване на играта живот не се предвиждат.

В този ред на размисли се запитах ретроспективно колко много удари на моето единствено сърце са били похарчени в чакане по безбройните социалистически опашки, като се почне от онези за хляб и разредено кисело мляко в котленки, до редене за пролетни лютиви чушлета в показен магазин, струващи колкото половин лекарска заплата, в стоене на пост и безмълвно примирение в казармените подземия на кухнята белейки картофи, в безкрайните часове насилствено прекарани в непоносими и чудовищно затъпяващи събрания от детската градина, та до средна възраст за изучаване на тезисите на петия или на осмия конгрес на същата онази партия, която пак се кани да дойде на власт, висенето с измръзнали нозе и подсмърчащ нос по трамвайните спирки и по безутешните провинциални гари, безкрайните денонощия в килиите на ДС и затворите, когато човек не знае дали е ден или нощ, чакането за разрешения от най-различен вид с превит робски гръб пред някакви гишета, пред канцеларии, пред врати на някакво началство...

Да, похарчихме своите сърдечни удари напразно, много от тези верни удари на нашето единствено сърце отидоха зян, приятели мои.

А други няма да има.

*Д-р Любомир Канов във фейсбук