Герой на 20 години
и забравена на 60,
тя е символ на
нашата тъжна
историческа съдба

АЗ харесвам това, което прави Божидар Димитров. Харесвам го и го уважавам заради умението да прави историята интересна, да я изкарва от дебелите и прашни книги, които, за жалост, вече никой не чете.

Особено го харесвам заради перманентната му борба с македонизма.

Но изказването му за Райна Княгина “Какво толкова е направила Райна Княгина? Ушила е едно знаме” не му отива. Не му отива, защото то подхожда на хората, с които винаги се е борил, тези, които винаги са подценявали българското, и тези, за които патриотизмът винаги е бил нещо назадничаво, комплексарско и селско.

Божидар Димитров е чепат човек, но аз знам, че той може да каже: “Извинявайте” на панагюрци. Истински се надявам да го стори заради всичко, което е направил и ще направи за това историята ни да стане по-близка на повече българи.

Съдбата на Райна Княгиня е символ на нашата тъжна историческа съдба. Тя преживява всичко, което човек може да понесе.

От еуфорията на това да усетиш свободата, па макар и за кратко, до това да те бият, унижават и изнасилват по турските зандани.

Колко ли е трудно да си герой на 20 години и колко ли е ужасно да си забравена на 60?

Защото именно това е животът на Райна. Княгиня на 20 и забравена от всички старица, болна от костна туберкулоза, умряла на 61.

Тя наистина е усетила с всичките си сетива какво е да си от малкото българи, дръзнали да въстанат, до това да си абсолютно забравена и изоставена от вече свободното българско гражданство.

Животът на Райна е описание на злочестата българска орис.

От несподелена любов към войводата Бенковски до това да си жертва на най-долните животински инстинкти на озверелия башибозук.

От това да се омъжиш за депутат русофил, който ще умре от побоищата по времето на Стамболов, до това да родиш петима синове, от които четирима ще станат военни герои, покрити с ордени за храброст, пролели кръв при Одрин, Тутракан и Дойран.

Трима от тях ще бъдат избити от комунистите след 9 септември 1944 година като кучета.

Ние, българите, сме се отнесли достатъчно жестоко и уродливо към единствената ни народна Княгиня. Забравихме смелостта и страданията ѝ, когато беше жива, и убихме синовете ѝ, когато вече беше мъртва. Дано някога си простим.