Паническото разстройство е внезапен пристъп на неприятни телесни усещания и чувство за предстоящо ужасяващо събитие като инфаркт, инсулт, припадък, дори смърт. Човек изпада в паника, която е последна степен на страха. Чувства се безпомощен и ужасен и не знае какво да прави.

От панически атаки страдат по-често жените. Няма механизъм за справяне, защото силната емоция блокира разума, обяснява психиатърът и психотерапевт доц. Емил Калудиев. Паническата криза започва с неприятно усещане в стомаха, сърцебиене, задух, пресъхване на устата, настръхване, студена пот. Няма периферно зрение и тялото почва да трепери.

Пристъпът трае от 20 до 40 минути. При някои може да продължи час или два, без да е застрашен животът им. Това става, когато процесите са се разгръщали по-бавно и адреналинът се е задържал по-дълго в кръвта. Иначе тялото е здраво и това е негова нормална реакция при силен уплах.

Какво се случва

При всякакъв дискомфорт в тялото се отделя адреналин. Колкото по-неприятно се чувства човек, толкова повече е адреналинът. Стомахът се свива на топка, а той е депо на кръв като червата, черния дроб и далака. При свиването кръвта се изтласква към сърцето. То бие по-силно и по-често, за да изпрати кръвта в белия дроб, където да се насити с кислород, а той да се разнесе по мускулите. Повечето кръв в белия дроб изисква интензивно дишане, за да се снабди тя с кислород. После кръвта се връща в сърцето и то я разпраща навсякъде по тялото.

При това кръвното се повишава. Бузите се зачервяват или побледняват, има прилив на енергия. След 10 минути тялото започва да трепери, защото енергията, с която мускулите са заредени чрез кръвта, трябва да бъде изразходвана. Но уплашеният е на място и не прави нищо. Тогава мускулите изразходват енергията чрез треперене. Вегетативната нервна система, която поддържа жизнените процеси, получава команда от психиката, че пред човека се е изпречило нещо страшно. Но той не знае има ли го наистина, или си въобразява. Когато страхът идва още при първите усещания и се стига до паника, в над 90% от случаите това е паническа криза.

След това идва фазата на изтощение, защото запасите от адреналин са изчерпани. “Инжекцията” адреналин е за критични ситуации, когато тялото трябва мигновено да реагира – например да се дръпне рязко, за да не го блъсне кола, или да отскочи по-далече, ако на пътя му се появи змия.

Как да се различи паническата криза от нещо по-сериозно. Ако неприятните усещания са в определена област от тялото, се предполага, че нещо не е наред в нея. Обикновено хората викат линейка или отиват в болница и там се открива причината. Дори и да установят, че тялото е здраво, лекарят предписва хапче, което успокоява сърцето, без да се налага. Това поражда чувство за несигурност и очакване да се случи нещо такова отново и то наистина се случва. Ако човек си мисли, че ще получи сърцебиене – ще го получи. Ако си мисли, че ще го заболи коляното, то наистина ще го заболи без видима причина. Този механизъм се използва в психотерапията, а тя е особено полезна при тревога и паника.

Често има фактор, предизвикал първата криза. Когато психотерапевтът разгледа подробно първия пристъп - кога се е случил, в кой сезон, дали е бил на гладно, след препушване или тежка нощ, може да открие причината. Още тогава пациентът може да получи облекчение и да спре да се тревожи. Когато причината е неизвестна, но свързана с функционирането на тялото, човек може да се изплаши дали ще получи удар в следващия момент.

При първата криза ужасът е толкова голям, че винаги се ходи на лекар. Ако той не е психиатър, се опитва да лекува тези случаи, като предписва транквилизатори – диазепам, лексотан, ксанакс и пр. Но те вършат работа само в момента – точно както аналгинът при счупен крак намалява болката, но не го лекува, казва доц. Калудиев.

Разликата между психиатъра и психотерапевта е в подхода. Когато психотерапевтичната работа не е достатъчна или пациентът не може да си позволи разходите, които здравната каса не покрива, той може да се лекува само с медикаменти. Или с комбинация от медикаменти и психотерапия. В над 90% от случаите резултатът е добър.

При психотерапевтичната намеса пристъпите може да не изчезнат в първите 1-2 сесии, но там мястото на действие е в съзнанието и механизмите са справяне със стреса и тревогите. Пациентът се обучава, ако в бъдеще получи криза, да знае какво се случва и че може да се справи. Лекарствата (антидепресанти) действат по-бързо и за няколко седмици проблемът е овладян. След това лечението продължава от 6 месеца до 1 г.

Получава се своеобразен навик на тялото да реагира при най-малък сигнал на тревожност по същия начин, по който е реагирало преди това. Затова се налага вземането на лекарства по-дълго, за да се блокира този “навик”.

Психотерапията учи пациентите сами да се справят, без да търсят специална помощ.

Успокоителните

по-скоро вредят

Транквилизаторът (успокоител) намалява напрежението и овладява кризата. Но ако се взема само той, се налага дозата да се увеличава. Получава се зависимост, а от антидепресантите зависимост няма. Дори и да се пие транквилизатор, пак може да настъпи криза. При спирането му почти винаги има нова паническа криза, защото човек е загубил “патерицата”, която го крепи, и “пада” много лесно.

Специален начин на дишане също помага. Може да се приложи и дишане в хартиена кесия, макар че невинаги върши работа. Другият начин е да се свали адреналинът с физическо натоварване и да се знае, че ускореното дишане и сърцебиенето са от него.

Малък процент от паническите разстройства не могат да се излекуват напълно. Това се дължи на някои неразпознати промени в тялото, които са на границата на нормата и които не са болест. В по-тежки моменти те могат да предизвикат телесен стрес, който да провокира паническа криза. Тези хора, ако работят с психотерапевт или психиатър, се научават да се справят.

Хората с тревожно и с паническо разстройство късно търсят помощ - притесняват се да не ги помислят за луди. “Имах пациент, който 10 години страда от паническо разстройство и се мъчи да се справи с помощта на невролози, с транквилизатори, с врачки и какво ли не. Но не търси психиатър, защото е убеден, че не е луд. Когато болестта продължава дълго, тя по-трудно се лекува, но все пак се лекува”, казва доц. Калудиев.