Петко Рачов Славейков е известен наш интелектуалец, който се различава от останалите възрожденци и от своите съвременници. Във всяка своя дейност се проявява като българин, човек и гражданин. Уверено може да се каже, че българската демокрация започва от него и неговата дейност до Освобождението и след това. Всички наши политици - "Строители на съвременна България", се учат от него на демокрация и вярна служба на България.

Биографията на Славейков е представителна за силата на българския национален дух в условията на Османската империя. Формиращата се българска нация търси простор и възможности за реализация. Българското възраждане трябва да преодолява не само религиозния фанатизъм на друговерците, но и враждебността на православна Русия. Идеите на Славейков и неговият умерен радикализъм създават почвата за либерализма в политическата и културната дейност на българите. Благодарение на него българите разбират кои са приятели и кои - врагове на българския стремеж към национална самостоятелност.

По свой път Петко Славейков

овладява идеите на демокрацията и хуманизма

и те стават негово оръжие в службата му на българския народ. Той има европейски разбирания за демокрацията и човешките ценности. Въпреки че през целия си живот се прекланя на Русия, не взема от нея нищо.

В зората на своето професионално израстване и формиране като общественик и демократ българите са затънали в тъмнина и невежество. Причината за това състояние на народа е липсата на просвета и култура.

По това време, в тези условия, започва обществената и трудовата дейност на Петко Славейков. Нравствено-философската основа на живота и дейността му е православието. От живота и делата на Христос взема пример, черпи мъдрост, духовна сила и физическо търпение, за да понесе трудностите и реализира своите идеи за служба на българския народ, на хуманизма и доброто. Рано разбира своята мисия и обществени задачи.

Служи им “вярно, примерно”,

всеотдайно през целия си живот.

Твърде млад (на 16 години) Славейков става учител. Килийните училища са показали своята несъстоятелност. В селата все още са силни позициите на старите и неуки, некултурни хора, които наемат учител, както се наема пастир. Дори смятат пастира за по-важен от учителя. Това добре се проявява при наемането на младия Славейков за учител в с. Михалци. След 20 години синовете на тези селяни и учениците на Славейков вече са заявили волята си за свобода и демокрация.

Първият период на учителстването (1843-1864) е белязан с постоянни несгоди, които не разколебават Славейков.

Той тръгва към демокрацията чрез просвещение. “Славяноболгарское детоводство” на Неофит Бозвели възбужда неговото родолюбие и жертвоготовност в името на народното дело. Той вече не е само и не толкова учител. Вече е общественик. Това прави впечатление и му спечелва авторитет и уважение. Вижда се, че учителят работи и се грижи за “народните работи”.

Като че ли той е първият, който целенасочено се заема с изследване на народопсихологията и със събирането на народни мъдрости. Извежда идеите на демокрацията от народните традиции, от непреходните ценности на българите, пренасяни с народните песни и мъдрости.

Славейков е с революционни идеи и по призвание, и по рождение. Неговият баща е един от неразкритите участници във Велчовата завера (1835). Твърди се, че бащата на Славейков, Рачо Казанджията,

известно време

е бил хайдутин

Благодарение на факта, че извежда демокрацията от християнските ценности, то демократичните разбирания и мироглед стават морални норми. Българите разбират идеите на демокрацията и хуманизма и безрезервно ги включват в обществената практика.

Борбата за църковна самостоятелност става част от борбата за демокрация. Тя започва на 4.IV.1861 г. с ярко радикално действие на Иларион Макариополски, когато на великденската служба не произнася името на Вселенския патриарх. След това борбата се разгаря и изостря, но приема либерална насока. Това в голяма степен става благодарение на дейността и вестниците на Славейков.

След 4 април 1861 г. българите вече са други. Вече е пламнал и се разгаря огънят на националното осъзнаване, на българщината. Един от разпространителите, най-силният, е Славейков с неговите вестници, просветна и културна дейност.

Уверено може да се твърди, че Славейков е първият общественик, който започва да разпространява идеите на либералната демокрация чрез вестници в Османската империя.

Славейков е активен и обществено ангажиран в Цариград. По това време

неговите приятели

и почитатели

започват уважително да го наричат Дядо Славейков.

Включва се в черковните борби в заключителния етап след 1860 г. Във вестниците си заедно с идеята за независима Българска православна църква представя на българите истината. Всички да знаят, че не трябва да се чака помощ отвън. Църковната независимост ще дойде само след твърда и настойчива борба на българите с мирни средства. Така се утвърждава българската нация и българите престават да бъдат "рая" сред поданиците на султана. Уверено може да се твърди, че борбата за църковна независимост слага сериозна пречка пред руската политика за завладяване на земите от Османската империя, населени с българи.

Църковната борба завършва успешно с издаването на султанския ферман от 27.02.1870 г.

Славейков е член на Църковно-народния събор, който учредява Българската екзархия (23.I.1871) и избира български екзарх. Създаването на екзархията и на Българската православна църква обаче го разочароват. Организацията не отговаря на разбиранията му за демокрация и участие на народа в управлението на църквата.

Обявява се твърдо и решително против “калугерократията”

и си навлича гнева на екзархията. С нейното съдействие в. “Македония” е спрян, а редакторът е затворен. Надвисва сериозна опасност за живота му.

Всички го приемат като свой, народен човек и го уважават като образован, интелигентен. В същото време той е като всички останали българи - с голяма челяд, има девет деца (четирима синове и пет дъщери). Добродушен и благ по характер човек, привлича и предразполага към себе си всички хора.

Дядо Славейков е създателят на модерната българска журналистика. Преди него започват Константин Фотинов и д-р Иван Богоров, но дейността им е кратка и не толкова системна. Превръща своите вестници в своеобразна трибуна - училище за възпитание и подготовка на българите за демокрация и свобода. Благодарение на читалищата вестниците му достигат до всички български селища, до всички българи. Това му позволява да неутрализира стремежа на Митхад паша да създаде общи училища - зловещ план за асимилация на българите.

Като учител в Ески Джумая през 1863 г. започва да издава вестник “Гайда”, който излиза в Цариград до 1867 г. “Гайда” е “сатирически вестник за свестяване на българите”, но в него се публикуват и много силни материали за църковната борба. Особено авторитетен и четен става вестникът, след като се премества в Цариград през 1864 г. Силата, енергията и борческия дух на Славейков го превръщат в трибуна на борбата за църковна независимост.

Принуждава се да преименува вестника от “вестник за свестяване на българите” във

“вестник за наука

и разговорка”

и през 1867 г. окончателно спира. “Просвещен народ - то е истинската сила на държавата” пише във вестник “Македония” и това е ръководното начало, определящо неговия живот и дейност като учител, журналист и просветител.

Интелектът и културата на Славейков превръщат вестник “Македония” в “най-разпространения и най-влиятелния български вестник в границите на турската империя през епохата на Възраждането”. Славейков добре разбира това и умело използва вестника за формиране на либерални идеи и разбирания в българското общество. Така вестникът съвсем естествено става като официален вестник на българите в Османската империя.

В програмната му статия пише: “За да спомогнем според силите си в

умственото и нравственото преобразование

на народа си, тъй честито започнато сега напоследък под покровителството на императорското правителство, ние предприемаме издаването на “Македония”.

С издаването на този вестник за народа желанието и намерението ни е не само новини да известяваме, но доколкото можем да се мъчим, за да всейваме в народния дух начала нравствено-политически, да се грижим, за да го предпазяме от злонамерени внушения и гибелни за него чужди влияния, и да гледаме да образуваме в него обществено мнение. При това още да защитаваме правдините на народа си и да отговаряме срещу клеветите и ухищенията на недоброжелателите му, за което сторихме да поместиме някои статии и на гръцки език.”

Каравелов дава като че ли най-високата оценка на журналистическата дейност на Славейков: “Из устата на г. Славейков говорят шест милиона българи”.

Либералните средства, използвани от Славейков, са не по-малко действени от силната публицистика и поезия на Ботев и Каравелов.

В църковните борби не само патриаршията е противник на интелигентния и борбен Славейков, а и българските чорбаджии гъркомани и Високата порта. Трибуна на борбата с тях след “Гайда” става вестник “Македония”, наричан от издателя и главен редактор “вестник за народа”.

Преминал сам по трудния и трънлив път на учителя, той смята, че в новите условия българите трябва да създадат условия за живот и работа на учителите, да им осигурят авторитетно обществено и добро материално положение.

Благодарение на силната роля на училищата след Освобождението учителят става централна фигура в обществото и особено авторитетен и уважаван държавен служител.

Поетът Славейков се проявява като демократ и поставя поезията в служба на българския народ и демокрацията. За него поезията е форма на проява на интелекта и културата. Щастлив и активен е животът на Славейков в Свищов, където намира в читалищната библиотека интересни книги, богати с идеите на Просвещението.

Недооценена е заслугата на Славейков за разпалване на национализма на българския народ и волята му за свобода и самостоятелност.

Самородният талант и безспорният интелектуален потенциал правят Дядо Славейков лидер в либералното движение на освободена България. Като че ли тази негова роля и дейност са малко изследвани и разкрити до днес. В Учредителното събрание се проявява като изключителен оратор и полемист. Благодарение на неговия интелект и способности в Учредителното събрание преобладава либерализмът и е приета Търновската конституция - най-прогресивната в Европа.

“Тънък познавач на народната душа и хуморист, Славейков можа едно по друго

да възбуди слушателите си,

като разтрогва у тях чувствителните им струни, и да ги очарова със своя весел игрословен език.”

След завладяването на събранието предлага мнението си по предлагания проект на конституция и величае свободата, която е в опасност. “Всичките ни неприятели са ни борили с това, че не сме били узрели за свободата Но ето че една комисия от Народното събрание иде да потвърди думите им, като казва и печатно заявява, че ние не сме още за пълна свобода, когато за тази свобода толкози драгоценна кръв проля братския нам руски народ. (...) Монархия, която да управлява нашия нов и неопитен още народ, това разбирам, но конституция консервативна не разбирам, то прилича, като да казва някой леща за кебап. Те искат конституция, в която да вее нещо, с други думи, искат някаква вятърничава конституция. Като народен представител и в името на народа, не приемам рапорта."

На 27.IV.1879 г. е създадена Либералната партия. Петко Славейков е един от създателите и всепризнат лидер на партията. Той е главен редактор на вестниците на партията "Целокупна България", "Независимост", "Търновска конституция" и "Правда". Автор е на програмната статия "Програмата ни" във в. "Целокупна България" (бр. 1, 20.VI.1879) и е сред създателите на Програмата на Либералната партия, чийто протокол е подписан на 28 януари 1882 г.

Идеите, които той проповядва от страниците на своите вестници, са овладели нацията и се проявяват във вихъра на започналите политически борби. Двете течения - либерали и консерватори, имат различно виждане за пътя на България към демокрацията и прогреса.

В дните на контрапреврата (август 1886 г.) Дядо Славейков застава твърдо до Стамболов и подкрепата му е особено ценна в критичните дни за овладяване на положението. Верен на своите възгледи за демокрация, точно оценява страшната опасност, надвиснала над злощастна България. В тежките дни на безкняжието, грубата намеса на Русия чрез мисията на ген. Каулбарс и влизането на руските военни кораби “Забияка” (“Побойник)” с 12 оръдия и “Память Меркурия” със 17 оръдия във Варна уговаря своя приятел - регента П. Каравелов, да подпише тронното слово.

В тези тежки за България дни Славейков се огъва и въпреки че е избран в Третото ВНС, не отива в Търново. С това си

спечелва злите упреци на националистите

и на много от политиците, които са се учили от него на демокрация. И сега остават открити въпросите защо такъв твърд и последователен демократ като Дядо Славейков се отдалечава от защитата на свободата на България от грубите и брутални попълзновения на Русия.

С кого се среща в Учредителното събрание и какви са отношенията му със Захари Стоянов, четете в хартиеното издание на "168 часа".