Около 30 години практикувах психиатрия в Америка. Основното нещо от което се стремях да отърва моите пациенти, беше неоправданият гняв, агресивната избухливост към хората и към близките, яростта и бесовете в ежедневните отношения. Не че това беше основният фокус в моята работа с пациентите, но беше абсолютно необходима основа на терапевтичния успех, независимо от всички други проблеми, които трябваше да се решават след това.

Моите американски пациенти бяха, поради особеностите на своето цивилизационно развитие като християнска нация и наследница на Западноевропейската етика, напълно наясно, че гневът изразяван публично или частно, е проява на слабост. На неспособност за контрол, на неразвитост и немощ, на неумение да се справяш, на принадлежност към ниския етаж на живота или към онова което се нарича low life. Тоест слабо ниво, долна класа, боклук. Безпомощност, неуспех, обреченост да живееш като looser, съществувание в сутерена на света.

Съвсем обратното е в земите, където е върлувал или доминирал Исляма или подобни агресивни култури като да речем Златната Орда. Гневливостта, способността да крещиш и да си публично агресивен, да се “караш”, да жестикулираш бясно и да си в състояние на култивирана още от детството ярост и агресия, да демонстрираш незабавна готовност за силова саморазправа с всеки, който се осмели да засегне твоята така наречена чест, се цени много високо. Счита се за “мъжко” поведение. За сила, даже и за гаранция на социален успех.

Това е основна и вероятно непреодолима културна разлика между Ориента и Оксидента.

Впрочем, тези културни разломи и вододели могат да се наблюдават, както между гетата и бандите, съставени от различни културни малцинства спрямо нормалните хора в Западна Европа и Америка, така и в България между особените поведенчески черти на насилническите мутренски криминални групи и онези, които съставляват цивилизованият слой на обществото. Проблемът е, че ориенталските, кряскащи и гневящи се модели на поведение в България не се считат за слабост, а за предимство или даже добродетел за голяма част от населението. Това може да се нарече също колективна народопсихология на “looser-ship” .

Или ако си позволим лека семантично-шеговита аналогия с картината на Йеронимус Босх, България може да бъде видяна, освен като място в което живеят гневливи хора в състояние на перманентна свадливост, също и като кораб на неуспешните глупаци, които смятат, че като са постоянно и заплашително разярени, ще успеят в живота. Но това е по-скоро нещо подобно на един просяк, когото видях неотдавна. Той се беше проснал върху тротоара на колене , показвайки голите си нозе с трофични язви по тях, беше закрил главата си с палто, а върху закритата си глава беше поставил просешката си кутия. Гневът е точно такава форма на агресивна просия за внимание и респект, каквато демонстрираше този просяк. Естественият ефект от него е само мизерия и унижение на съществото, което смята че е човек и заплашва онова тъй крехко нещо, наречено цивилизация.

Коментарът е от фейсбук