Разбира се, че на този въпрос читателят веднага би отговорил така, както се е утвърдило и в науката, а именно: „В българските исторически песни и предания се говори за последния цар на Търновска България Иван Шишман (1371-1395)”.

Дали обаче точно цар Шишман или дали само царят Шишман е възпят от народа ни? На този въпрос ще се опитаме тук да дадем друг и според нас по-достоверен отговор. Нека почнем с това, че в българския фолклор най-често споменаваните имена на борци срещу турските нашественици през XIV в. са тези на Момчил Юнак, Крали Марко и Цар Шишман. В тази „троица" обаче няма нито един, който да е действително и в истинския смисъл такъв борец. От тях единствено Момчил е навредил нещо на турските нашественици, но съвсем не воден от мисъл за народа... Крали Марко пък е бил верен васал на турците и дори загива в бой на тяхна страна срещу власите (1395 г.)... Що се отнася до цар Шишман, то реално той не е дал нито едно сражение на турците, а дори напротив - дал им е (край Ямбол) сестра си Кера Тамара...

Е, след като народът ни (от недостатъчна информираност или по друга причина) е възпял една недостойна историческа личност (Крали Марко) и една леко по-малко недостойна (Момчил), дали ще е сгрешил в преценката си и трети път, включвайки сред защитниците си и цар Шишман, т.е още един недостоен? Едва ли народът ни би се самозалъгвал чак толкова... Затова нека допуснем, че поне третата фигура от Антиосманската съпротива през XIV в. (според фолклора) има за свой първообраз някой Шишман, наистина заслужаващ певци песни за него да пеят. А такъв Шишман е имало и той е стоял начело на Ямбол (тогава Дъбилин) между 1356 и 1372 г.! Той е поставил през 1356/57 г. на тогавашната българо-византийска граница каменния стълб с известния Ямболски надпис. Този надпис гласи: „В дните на благоверния цар Иван-Александър синът на брат му Михаил-Господин Шишман постави този стълб при Дъбилин. Бе година 6865 (от сътворението на света или 1 септ. 1356 - 31 авг. 1357 г. от Р. Хр.)...”. Този надпис най-вероятно ознаменува предоставянето на Ямболския край като апанаж на господин Шишман. Апанажът представлява владение, давано за управление на членове на царското семейство или на техни близки роднини. А, както личи от Ямболския надпис, г-н Шишман е братов син на цар Иван Александър и съответно - първи братовчед както на неговия наследник Иван Шишман, така и на видинския цар Иван Срацимир. А втората съпруга на чичо му Иван Александър – новопокръстената еврейка Теодора II му се пада леля (макар и да е по-млада от него). С това родство, както и с народността на царица Теодора II може да се обясни наличието в Ямбол на една скъпа чиния от вида “сграфито керамика“, на чието дъно високохудожествено са изобразени вписани една в друга две хексаграми (т.е. шестолъчни „звезди на Давид“). Тази изящно украсена чиния явно е била подарена по някакъв повод на господин Шишман от леля му царица Теодора II... Но да се върнем на споменатата в Ямболския надпис 1356 г. Тогава явно цар Иван Александър е бил на вълна „Раздаване на апанажи“, защото същата година той например праща и сина си Иван Срацимир да управлява Видинската област, получила гръмкото название „царство“... Е, Ямболският апанаж не става Дъбилинско царство и неговият владетел Шишман си носи просто само титлата „господин“ (т.е. господар)...

Той е човекът, който през пролетта и лятото на 1372 г., като кастрофилакс (градоначалник) на Ямбол, ръководи епичната неколкомесечна съпротива на града срещу ордите на Тимурташ бег. Тогава г-н Шишман явно е дал и живота си за Ямбол и за България и на това основание Св. Патриарх Евтимий го вписва в т.нар. Борилов Синодик сред падналите в антиосманската борба „малки и големи (велики) боляри“, на които се пее „Вечна памет". Ето защо смятаме, че всъщност именно ямболският г-н Шишман е възпят от народа ни, ако не във всички, то поне в част от песните и легендите (уж) за цар Шишман. Впрочем от обнародвани през 1988 г. 4 приписки от български ръкопис от XIV в. (№ 298 от библиотеката на Румънската академия на науките) проличава нещо твърде интересно - че самият цар Шишман в свои заповеди (4-те приписки са всъщност копия на такива недостигнали до наши дни заповеди) се титулува не с традиционното „цар", а като „господин търновски". И оттук става напълно нормално и обяснимо (особено при тогавашната степен на „информираност") народът да обърка делата на г-н Шишман и на „господин търновски" или „г-н Шишман цар" (така пък фигурира царят напр. в Боянския поменик) и да ги припише от първия на втория, още повече, че двамата освен съименници са и съвременници и много близки сродници... Подобни примери на объркване има доста, но ще споменем само този, че и досега не е твърде ясно в народните песни за цар Мурад и Мара кои точно исторически личности са визирани — дали султан Мурад I и българката Кера Тамара или султан Мурад II и сръбкинята Мара Деспотова... А неволно „повишаване" от „господин" в „цар" имаме напр. в Погановския поменик, където фигурират „цар Константин и г-жа Елена". Те са всъщност дарителите на Погановския манастир г-н Константин и дъщеря му Елена, но явно по инерция са объркани и титулувани като първохристиянските римовизантийски владетели Св. Св. цар Константин и (майка му) царица Елена. А в края на краищата нима и днес не бъркаме напр. Наполеон I и Наполеон III, Петко и Пенчо Славейкови, Иван Евстратиев Гешов и Иван Стефанов Гешов, Аденауер и Айзенхауер... Специално г-н Шишман и цар Шишман освен народа ни ги е объркал (и то черно на бяло) още османският историк от I-та половина на XVII в. Коджа Хюсеин, който от резидиралия в Никопол цар Шишман и от бранителя на Ямбол г-н Шишман е „измайсторил" един събирателен образ - този на „Шишман, управител на Ямбол и Никопол..."

Засега със сигурност можем да отнесем поне 2 исторически народни песни към г-н Шишман и защитата на Ямбол през 1372 г. Те и 2-те са от Зап. България (от Бусманци, Софийско, и от Лобош, Радомирско), което пък ни навежда на мисълта, че отзвукът от славната ямболска антиосманска съпротива през кървавото лято на 1372 г. е стигнал чак до западните български земи...

В песента от Лобош се говори за пленяване на цар Шишман от турците в Костенец. Но най-интригуващото за нас в тази песен е, че в нейните само 44 стиха два пъти се споменава Тунджа, която изобщо не минава нито през, нито край, нито в близост до Костенец! Това ни навежда на мисълта, че в Зап. България явно са дошли вести за обсадата на намиращия се на Тунджа град Дъбилин и за вероятното падане в плен (и после - навярно погубването) на г-н Шишман. Но докато стигнат до там тези вести от ухо на ухо, то действителното име на града се е забравило и заменило с друго 3-срично (Костенец), а титлата на защитника му Шишман се е „повишила" от „господин" в „цар"... Тунджа е запомнена, но по логиката на народния певец вместо през Дъбилин е „преместена" да тече през Костенец...

А на песента от Бусманци ще се спрем по-подробно. Тя е записана през 1961 г. и в нея Крали Марко казва на майка си:

„Повниш, майко, отдавна не беше -

цар ме викна Ямбол да му вардим,

и я, майко, млад войник отидох”.

Макар че по принцип народните песни са крайно несигурен исторически извор, нека все пак за малко да се абстрахираме от това и да се опитаме да разберем дали пък не може да има и нещо достоверно в цитираните стихове.

Както е известно в науката, първообраз на фолклорния Крали Марко е крал Марко, владетел (през 1371-1395 г.) на област в югозападните български земи (Македония) с център град Прилеп. Прилепското кралство не е било подвластно на българското Търновско царство, в чиито предели до лятото на 1372 г. се е намирал Ямбол. От това следва, че тогавашният български цар Иван Шишман не би могъл да „викне" крал Марко на помощ за отбраната на обсадения от османците през 1372 г. Ямбол.

И все пак ни се струва, че присъствието на Ямбол в песента не ще да е съвсем случайно и необяснимо... Ако се поровим в исторически трудове, ще установим, че през 70-те г. на XIV в. във Византия има гражданска война между император Йоан V Палеолог (1354-1391) и сина му Андроник IV, стремящ се да измести баща си от престола. През 1376 г. в тия събития са въвлечени и търновският цар Шишман, и прилепският крал Марко. Може да се предположи, че това им въвличане е по принуда от участващия във византийската междуособица османски султан Мурад I (1362-1389 г.), чиито васали са и царят, и кралят...

Каква връзка обаче може да има между участието на Крали Марко във византийския конфликт през 1376 г. и отбраната на Ямбол през 1372 г.? Такава връзка би могла да се обясни логично по следния начин: Явно, че чутовната отбрана на Ямбол през 1372 г. не ще да е останала известна единствено на завладелите града османци, а мълвата за нея ще да се е разнесла по българските земи. В средата на 70-те г. на XIV в. тази мълва несъмнено е била стигнала и в Софийско, от който край е разглежданата песен... И точно по това време Крали Марко потегля в същата източна посока, от където е била дошла мълвата за юначната защита на Ямбол... Явно, че научавайки (дочувайки) тоя факт, населението в Софийско е останало с впечатление, че прилепският крал се отправя не към Цариград, а към нуждаещия се от помощ Ямбол (който в действителност по това време вече от 4 години е бил под робство)... Мълвата откъм Ямбол вероятно е била донесла и името на управителя и главен бранител на града господин Шишман, когото съвсем естествено народният творец е отъждествил с едноименния български цар Шишман. А като се прибави и фактът, че Крали Марко и цар Шишман действително участват съвместно в едно събитие (макар и то да е византийска междуособица, а не отбраната на Ямбол), то лесно и логично можем да си обясним как в съзнанието на народния творец от Софийско се наслагват, преплитат и объркват дочутите оттук-оттам отгласи и слухове за инак реални личности и събития през периода 1372-1376 г. Така песнотворецът не умишлено, а в резултат от слабата си осведоменост приема, че участието на Крали Марко съвместно с цар Шишман във византийската гражданска война през 1376 г. е всъщност „вардене" на ръководения от господин Шишман Ямбол през 1372 г... Макар и в такъв вид обаче, съпротивата на Ямбол, за която иначе в научно обръщение са само османски свидетелства, намира своето отражение (ако и неточно) и в домашен, т.е български, източник. И нека не се сърдим на предците ни от ХIV-XV в., че не са доразбрали правилно нещата. В онова усилно и безнадеждно време вестите за набези, битки, обсади и др. злочестини постоянно се кръстосвали и застъпвали и трудно можело да изкристализира истината за събитията и да се разграничат участниците в тях...

Освен синапено зрънце замъглена историческа истина, има и нещо дълбоко болезнено в стиха „Цар ме викна Ямбол да му вардим"... Просто от този стих проличава как нашият народ-творец и на разглежданата песен, търси изход от безнадеждното си положение през втората половина на XIV - началото на XV в. по един трогателно наивен начин - представяйки желаното за действително... Явно много му се е било насъбрало на изстрадалия ни народ, щом е превърнал в песните си един турски васал в юнак над юнаците, въплъщавайки в образа му своя отчаян копнеж да има някой, който с мисъл за България да освободи три синджира роби или да погуби Чер арапин и Муса Кеседжия...

Или пък да оварди Ямбол...

В заключение нека кажем, че трябва да приемем едно от 2-те съждения: или 1) че логиката на народното ни творчество е... лишена от всякаква логика, или 2) че народното творчество си има своя специфична логика, която за нас сега е трудно да възприемем или проумеем. И понеже авторът смята за много по-вероятно второто съждение, в настоящата си статия той се опита, въпреки трудността, да вникне поне малко в тази логика на нашия фолклор, която довежда до пълното объркване в него на името и делото на славния ямболски градоначалник господин Шишман с това на тогавашния търновски цар Шишман. Дали са верни (или поне правдоподобни) предположенията в тази статия би трябвало да покажат едни по-нататъшни задълбочени научни издирвания. Или, както пише в „Български народен героичен епос“ изтъкнатият фолклорист Евгений Теодоров (1903-1980): „Нужни са цялостни аналитични изследвания на отделните ни песни. Нужни са песенни разкопки“.

Останки от Ямболската крепост

Ямболският надпис

Автентичният образ на Крали Марко

Изписването на „Господин Шишман“ върху Ямболския надпис

Сграфито-чинията, подарена на господин Шишман от леля му царица Теодора II

Предполагаем образ на господин Шишман (стенопис на Ганчо Карабаджаков в ПГ „Васил Левски“ - Ямбол)