Никой композитор не е живял толкова щастливо й не е умрял толкова тържествено, колкото Арам Хачатурян. Димитров, Ленин и особено Сталин има да завиждат на невъобразимото му погребение на 3 май 1978 г.

Цяла Съветска Армения е в дълбок траур. Народът плаче, природата ридае. Когато ковчегът от Москва каца в Ереван, вали така, че капките се застигат и дъждът е на струи. По стъпалата на аерогарата са наредени мъжки и женски хорове. Те пеят непрестанно, мокри от дъжда, също като хор на оплаквачките в антична трагедия на Еврипид. След поклонението в операта траурното шествие до гробището минава по път, застлан с рози.

Десетилетия наред Хачатурян е най-известният съветски композитор в света заедно с Дмитрий Шостакович. Музиката на руснака обаче изисква вглъбено слушане и трудно се свирука, докато “Танц със саби” на арменеца бързо става шлагер и се изпълнява в какви ли не аранжименти от Аржентина до Япония. Освен това Шостакович често е в немилост и нощем чака да бъде арестуван като враг на народа, за да изгние в Сибир.

Докато Хачатурян цял живот е любимец на съветската власт, обикаля света, среща се е с Хемингуей, Сибелиус, Дали, Чаплин и Стравински, приемат го кралици и папи и има пълна торба със съветски награди. Той е лауреат на възможно най-високото отличие - Сталинска награда I степен, на Ленинска премия и на 5 държавни награди на СССР, народен артист е на СССР и е герой на социалистическия труд.

Само през 1948 г. малко го бичуват за “откъсване от народа” и за формализъм, но това е колкото да не се размеква и да му затегнат гайките, че да роди още някоя творба като “Поема за Сталин”.

Но ефект няма. Шостакович получава творчески импулс от репресиите по времето на Ежов и създава шедьовър след шедьовър (великата Пета симфония, ре минор, оп. 47 и изящната Шеста симфония). А перото на Хачатурян съвсем затъпява от критиките по времето на Жданов и се съвзема чак през 60-те години с трите концертни рапсодии за цигулка, за виолончело и за пиано с оркестър.

Някак извратено е, но лично Сталин възлага на двамата композитори да съчинят химн на СССР. “Тандемът”, разбира се, работи поотделно, после Шостакович сглобява и оркестрира. Сталин прослушва, одобрява и дава дребни указания само колкото да оправдае статута си на “най-проникновен музиковед на съвременната епоха”. Дава и срок от 3 месеца, но Шостакович лекомислено обещава за няколко дни да внедри поправките. Това разгневява вожда и резултатът е, че не съвместен опус, а “Химнът на болшевишката партия” на Александров ще звучи и до ден днешен като държавен химн на Русия. Все пак Хачатуян е възмезден, като му се възлага арменският химн - затрогваща мелодия върху фолклорен мотив, която обаче демократична Армения днес е изоставила.

Така въпреки политическия гнет съветската епоха се оказва също толкова подходящо време за създаване на хубава музика, колкото и всяка друга, стига авторът да е талантлив. А Хачатурян има стихийна дарба, чувство за хармоничен колорит и много екстравагантен артистичен темперамент. За него са характерни импулсивен ритъм, експресия и причудливо вмъкнати дисонантни ориенталски мотиви в строгата класическа схема. На фона на мижавите опуси, създавани в СССР на барабан “по обществена поръчка”, творбите му са ярки и по израза на Борис Асафиев имат Рубенсова сочност.

Балетът “Гаяне” обаче е преправян 4 пъти заради малоумното либрето на колхозна тема. Той се казва “Щастие”, по името на колхоза, край който се навъртат преминали границата подпалвачи. След 3 г. Хачатурян сменя заглавието с името на героинята, прави сюжета по-смислен, а на финала сватбите от 1 стават 3. Следват още 2 редакции и накрая социалистическият реализъм си взема своето - един диверсант скача с парашут направо на сцената. Музиката обаче става още по-пленителна с добавения калейдоскоп от танци.

Хачатурян стъпва на музикалното поприще отчайващо късно - на 19 години, и учи чак до 27 г. Отначало той изумявал преподавателите си с “поразително музикално невежество”. Тъкмо заради това възходът му от първото възклицание при вида на виолончелото “Я, каква голяма цигулка!” до брилянтния му концерт за виолончело се оказва смайващо бърз и стръмен. Също толкова красиви и мелодични са и концертите му за цигулка и за пиано, както и празничната първа симфония, в чийто финал се откриват зрънца от най-щастливите находки в балета “Гаяне”.

Втора симфония пък се издига до най-доброто, съчинено в света за войната: Ленинградската на Шостакович, Литургичната на Онегер и Военния реквием на Бритън. Втората част е страховит мъртвешки танц, а третата е траурен марш, сроден с разтърсващото Andante con motto от Героичната симфония на Бетовен. Въведен е и звън на камбана, който в началото звучи тревожно и се повтаря в апотеозния финал - като предупреждението “Хора, бдете!”

Камбаната е архитипична за руската музика. Тя отеква в “Борис Годунов”, в “Княз Игор” и във финала на “Сусанин”. Рахманинов композира кантатата “Камбани” и дава знаменитото камбанно начало на Втория си концерт в до минор, оп. 18, с 8-те отсечени двойни акорда на пианото. Камбани бият и в “революционните” симфонии на Шостакович - 11-а и 12-а. Но защо му са камбани на Хачатурян, този “смугъл темперамент”?

Защото хубавата музика не е туземна, а космополитна. По неговото време, в онази реалност това означава съветска, а не арменска.