Холивудска еуфория се изля в тукашния зверилник

Глухата Вайша чула от нямата Вайша, че сляпата Вайша видяла как куцата Вайша търчи след оскара. Толкова голяма олелия за нещо толкова далечно отдавна не се беше вдигала в България.

Панаирът на суетата около годишните филмови награди в Холивуд тук бе представен еуфорично и с изместен фокус върху средния кюстендилец Теодор Ушев. Сюжетът с един от второстепенните оскари, при това неспечелен, тук бе разигран като римейк на подвига на Пеневата чета от горещото американско лято на 1994 г.

Тогава обаче опиянението от стоичковците спонтанно се изливаше по улиците и медиите го догонваха. Сега народът е апатичен и трезв, но медиите го давят във водопад от възторзи пред чутовния шедьовър на Ушев. Най-много лиги изтекоха от телевизиите, тъй като киното (и анимацията в частност) е визуално изкуство, сродно с телевизионното. Явно във всяко студио у нас работят все ушевци и е само въпрос на време да ги сполети и тях световната слава.

Българското кино обаче открай време е отчайващо слабо. Недъзите му са толкова големи и толкова много, че един лекар би ги определил като несъвместими с живота. В епикризата си би вписал тромав и протяжен сюжет, лоша актьорска дикция, идиотски диалог, редуван с многозначителни паузи, пояснително изговаряне на това, което зрителят вижда, ужасяващо лоша звукова режисура, поръсване с малко порно, преиграване, плакатност и какво ли още не. Български игрален филм никога, ама никога няма да спечели оскар.

Съвсем друго е нивото на анимационното ни кино. В него България отдавна е световна сила и има множество спечелени награди. Признат шедьовър например е “Ку-ку” на Велислав Казаков, който също като Ушев още навремето се премести да твори в Канада. У нас обаче постиженията на българските аниматори са неизвестни извън киносредите. Тук никой от масовата публика не се сеща за рисуван български филм с изключение на леко глупашкия “Тримата глупаци” на Доньо Донев.

И по света е същото. Макар да имат своя аудитория, анимационните филми не могат да се сравняват по вдигната шумотевица с игралните. И съответно около оскара за анимация има далеч по-малко суета, отколкото при другите оскари. Без да им мигне окото обаче, нашите телевизии вдигнаха страшна врява около Ушев и филма му. Човек би си помислил, че заради него цяла Америка е прописала на кирилица.

Многозначителен обаче е фонът, на който се разви тази еуфория. И сега, както и през 1994 г., България е зверилник. Тогава у нас върлуваха мутрите и виденовизмът, държавата рухна, народът обедня стремително и търти да бяга. Днес пък царят униние и безпросветност, никой тук от нищо не е защитен и народът продължава да се изнася. От какво бягат тези хора? От война, от епидемия, от глад, от природни катаклизми? Не, те бягат от тукашната управия и тукашните управници, довели България до разпад. А че тя се разпада, личи по ужасиите, които всекидневно се случват с най-слабите и най-уязвимите членове на обществото - децата и старите хора.

Именно този фон прави телевизионната врява около оскарите цинична и отблъскваща. Тя бе и поредната внушителна изява на българското чувство за малоценност, на комплекса ни “да се споменава името на България” по света, чужденците да знаят къде се намира тя и пр. А също на вкорененото убеждение, че нас все ни прецакват и че има световен заговор системно да ни лишават от онова, което ни се полага.

Да, наистина оскарът е признание, чест и слава. Както и Нобеловата награда за литература, която, за разлика от оскара, отдавна заслужаваме. Какво обаче би добавила тази награда към блясъка на “Сън за щастие” от Пенчо Славейков, единия от разминалите се лауреати? Как тя би доукрасила звуковото съвършенство, перфектната поетика и изящната форма на бисерчето “Спи езерото”? Те са осезаеми само за българите. Те са нашата награда, тъй като само ние притежаваме сетива и душевност, с които да им се насладим докрай. И ако тук беше земният рай, нямаше да ни пука дали шведите, норвежците, швейцарците, новозеландците и другите щастливи нации знаят нещичко за България. Като не знаят, много им здраве.