Вече е до тротоар, но отново е празен.

Гробът на Васил Левски е до тротоара срещу Министерството на земеделието в София. Когато улицата се павира преди 80 г., един ентусиазиран трудовак, но юрист по образование, разкопава гроба и попада на скелет и два черепа. Младежът е убеден, че костите са на Апостола на свободата, а вторият череп е на Георги Бенковски. Находките са надлежно предадени за изследване от анатоми. Но никой не ги поглежда с години и в бъркотията при бомбардировките на София те изчезват.

Като слух тази история е раздухвана в общо 4 кампании досега. С нея си служат историкът Иван Унджиев през 1947 г. и писателят Николай Хайтов през 1987 г., но и двамата я анализират погрешно. Отново на нея се позовават и археолози в прочутия им спор с Хайтов за гроба на Левски. Никой от тях обаче не е имал подръка исторически документи за нея, а само спомени, разкази и преразкази.

Сега същата история се поднася пак, но вече солидно подкрепена с документи, от Николай Иванов в книгата “Разкрити документи за гроба и костите на Левски и Бенковски”. Това изследване излиза дни преди поклонението преди паметта на Апостола в годината, когато ще се честват 180 г. от рождението му.

Авторът публикува писмата, които си разменят трудовакът Александър Запрянов и командирът му полк. Петър Куюмджиев, бивш царски адютант и завеждащ Отделението за военни музеи, паметници и гробове към Министерството на отбраната. Той е издирил и публикува също за първи път скица на християнското гробище на София от 26 април 1894 г. Това е ръчно изрисуван картографски план, дело на австриеца Йозеф Обербауер (1853-1926), автор на първия кадастрален план на града.

Местят гроба повече от век. Лобното място на Левски се знае с точност, но не и гробът му. Затова след Освобождението са изградени множество версии къде е бил погребан героят. Най-ранната е, че тялото му е откарано с каруца и заровено в необозначен трап в близкото до бесилката позорищно гробище (за престъпници). По онова време то е било в района около днешната ул. “Чаталджа”. Малко под от нея, в градинката на ул. “Искър” на изтърбушена чешма има издраскан надпис, че точно тук е гробът на Левски. Друга версия го пренася зад Народната библиотека. Тя се гради на другояче тълкуван маршрут на каруцата.

Откак започва да се строи паметникът на Левски в София, има комисии, които се занимават с въпроса за тленните му останки. Те обаче боравят само с показания от очевидци и свидетели, без да изследват кости. Едва през 1922 г. поредният комитет получава за изследване предполагаем череп на Левски. Но заключението на д-р Милко Балан тогава е, че той е на младеж под 20 години.

По-късно военните проверяват и версия, че костите на Левски са вградени в паметника му. Те копаят трап повече от метър под основата му. Нищо не намират, а през войната проверката на тази версия е изоставена.

Според добилата голяма популярност версия на Хайтов от 1987 г. един софийски свещеник тайно е откопал тялото на Левски от позорищното гробище и го е препогребал в олтара на черквата “Св. Петка Самарджийска” пред сегашната статуя на София. Там при разкопки през 1956 г. наистина е намерен скелет. Отнесен е в склад, откъдето следите му се губят, без да е изследван. За тази загуба Хайтов обвинява археолозите в престъпно нехайство. Те контрират, че скелетът е по-стар, от византийско време и няма как да е бил на Апостола.

Най-достоверната версия е на Иванов. Той е взел под внимание факти и документи, които са били неизвестни на авторите на другите версии или са погрешно интерпретирани и дори пренебрегнати от тях. Първият е, че през 1870 г. властта прокарва нещо като регулационен план на София. Въведена е забрана мъртъвците да се погребват в черковни дворове. Така към датата на обесването на Левски християните имат отреден парцел за гробище на запад от града до бостаните между днешния Руски паметник и площад “Възраждане”. Там е вдигнат и параклис. Преди това и еврейската общност в София обособява свое гробище на около 800 метра в съседство.

Че Левски е бил погребан именно там, авторът обосновава със записани свидетелства на двама очевидци. Едното е на Стефан Маринов и е доста конкретно. С учителя си и със съученици той отива при бесилото на Левски на 6 февруари (стар стил) 1873 г.

“Левски бе облечен с дрехи като турчин (т.е. “по турски”, а не “по европейски”), с превързана глава, та приличаше на турски ходжа. Краката му бяха обути в навуща и цървули. Като постояхме около половин час, видяхме да пристига конска каруца с двама свещеници и двама слуги в черквите. Това бяха поп Тоше и поп Андон, понеже поп Тодор бил задържан под следствие. Слугите снеха Левски от бесилото и го положиха в колата. Свещениците прочетоха кратка молитва и колата потегли към града, последвана от полицай, от свещениците и няколко любопитни граждани, които следваха отдалеч и към които се присъединихме.

Процесията мина през Банския площад (Баня баши), по Пиротска към градските гробища. Трима от нашите се отделиха от банята и си отидоха, а другите 5-6 ученици с учителя Манов продължихме по моста за самите гробища. Спряхме се на хендека (вала) до моста, понеже полицаят никого не пусна да влезе в гробищата.

От високия вал гледахме как замина колата с покойния и се спря зад параклиса. Тук стана опелото и погребението в приготвения от сутринта гроб. Опелото извършиха двамата свещеници, понеже и починалият е свещено лице. (Нещо, убягнало на Хайтов - бел.ред.)

На същото място се извърши и погребението на обесените въстаници от Априлското въстание.” Този разказ позволява на Иванов да направи възстановка на мястото на събитието, като ползва чертежа на Обербауер. Там са отбелязани вадата до гробището и мостът над нея при входа му, пътят на траурната процесия до параклиса и дори са обозначени два кръста над гробове току до постройката. По-близкият до зида е на Апостола, заключава експертизата, подписана на 17 юли 2016 г. от инж. Л. Желева, която авторът е поръчал.

В потвърждение Иванов привежда и документ от архива на Военноисторическия музей в София. Той съдържа сведения за погребението от 16-годишно момиче, което със своя приятелка го е наблюдавала от обратната страна - откъм бостаните. Те питали свещеника кой е мъртвецът и той им отговорил, че погребали обесения на Орханийския път Васил Левски.

Следва карта с обозначение на маршрута на траурната процесия, поместена от Ст. Коледаров към известната му статия във в. “Мир” от 4 август 1937 г. Тя е правена 6 години след обесването на Левски, когато околността още не е застроена. Но гробището вече е обозначено като “старото”, тъй като от 1892 г. насетне София погребва мъртъвците в Орландовци.

През 1885 г. до Левски е погребан капитан Александър Икономов. След 52 г. брат му отива на гроба му и пише: “Близо до параклиса имаше един запустял гроб със самотен кръст като тия, които се намират на селските гробища. Тоя гроб, макар никой да не го посещаваше, както моят баща поп П. Димитров, така и всички други свещеници като поп Тодор, който е бил викан да изповяда и причести Левски при обесването му, поп Христо, поп Тошо и др., всякога отиваха на тоя гроб, прочитаха молитва, кадяха го и го поливаха с вино.”

Съзнателно или не, мястото с гроба на Левски е дори нарисувано с акварел от художника Иван Иванов. Картината се казва “Параклисът на старите християнски гробища” и е от 1909 г. На нея ясно се виждат полуразрушен иконостас и един надгробен кръст до него, тъй като костите и паметниците на другите покойници вече са били преместени в Орландовци. Останал е само гробът на Левски, защото не е имало кой да се погрижи за него.

През ХХ в. местността се застроява и там изниква т.нар. Офицерски квартал. През август 1937 г. разкопават мястото за полагане на паваж. Тогава се развихря трудовакът Запрянов. В своя статия от 1973 г. той разказва:

“Цяла година събирах служебно материали за Левски и успях да склоня полк. Куюмджиев да ми разреши да проследя разкопаването. Отидох при работниците. Обясних им моята задача, те работеха внимателно. Следях всяка копка. На всяка крачка се разкриваха гробове и кости. Скоро почти косо бяха открити основите на параклиса, намиращи се доста под нивото на улицата. На разкопките нямаше представител на Археологическия музей. Цялата работа се вършеше от неквалифицирани работници по най-примитивен начин. Успях да съставя окомерна скица с мащаб 1:1500. Около основите на параклиса бяха намерени 30-ина гроба. Старателно прибрах костите от всеки в номерирани чували. Един гроб бе открит само на 2-3 м от западната стена на параклиса с много запазен скелет и два черепа. Привлечени от това голямо откритие, на мястото бяха дошли лекари от отсрещната болница. След обследване на костите те казаха, че скелетът е на мъж между 35 и 40 г. За мен нямаше никакво съмнение, че това са тленните останки на Левски. Незабавно докладвах на полк. Куюмджиев, но нищо не бе направено за по-нататъшни проучвания.”

Но бившият трудовак се лъже. Той е бил смъмрен от полковника, задето разказал в печата за находката си, и погрешно интерпетира това като потулване на случая. Оттогава до 1973 г. Запрянов говори с неприязън за адютанта на Борис III и го обвинява за изгубените кости. А Куюмджиев е бил заразен с ентусиазма му и е съзнавал важността на находката.