Този разказ от първия ми сборник носи топлия спомен от една студена новогодишна нощ. По него беше направен късометражен филм от режисьора Милко Йовчев, в който участваше прототипа на героя - моят скъп Димчо. Ето и разказа, за тези, които не са го чели и имат 20-тина минути.

Тази история се случи в новогодишната нощ на последната ми зима в България. С жена ми и тригодишната ни дъщеря посрещахме 1997-а в едностаен апартамент под наем в едно ветровито и грозно предградие на Варна. Не помня този ден да подсказваше, че сме в навечерието на нещо ново и различно. По пътечката до спирката под остъклената ни тераса внимателно пристъпваха и се подхлъзваха все същите приведени хора с балтони и найлонови торбички, севернякът трупаше боклуци по голите храсти, между блоковете тук-там бяха останали петна мръсен сняг със следи от бездомни кучета. И все пак, ако човек вдигнеше поглед по прозорците на тези олющени сгради, щеше да забележи на много от тях изрязани с детска ръка и залепени снежинки, звездички, гирлянди, някъде трепкащи разноцветни лампички и върхове на елхи. Прогнозата бе, че се очакваха сериозни снеговалежи.

Помня, стъмваше се вече и навън започна да прехвърча, когато телефона звънна. Изпреварих дъщеря си, която от известно време опитваше да води телефонни разговори с приятели и роднини, без да подозира цената на дългите секунди. Отсреща чух гласа на Данчо:

– Алооо… – Данчо бе потомствен майстор сладкар, имаше червени бузи, корем като на Дядо Мраз и преди правеше най-великолепните торти на света в сладкарницата на входа на Морската градина. След промените обаче сладкарницата превърнаха в магазин за дрехи от Турция, Данчо не се съгласи да остане на щанда и да продава дънки, остана без работа, опита да отвори своя сладкарница и набързо фалира. Тогава взе жена си и двете си момчета и от центъра на града се премести да живее в едно село на трийсетина километра, където реституционно му върнали селската фурна. Там Данчо продължи да прави знаменитите си сладкиши и торти по поръчка, но един по един дори и най-лоялните му клиенти окапаха, а и инфлацията направи занаята невъзможен. „Докато направя една торта и я занеса до града, продуктите и стават двойно по-скъпи“ – казваше Данчо, докато пиехме кафе един от последните пъти, когато го видях. „С парите, които взема от нея, не мога да си платя бензина, да се прибера горе на село.“ И постепенно Данчо се принуди да изостави сладкарството, правеше само банички с извара и месеше евтин хляб, защото селяните друго не купуваха.

– Данчо, как си! – казвам.

– Ало, обаждам ти се, мой човек, да разбера довечера къде ще си.

– Тук.

– Решил съм да ви направя един новогодишен подарък – смее се Данчо.

– А бе знаеш ли какъв новогодишен подарък ще ти дам! – протестирам аз.

– В момента го завършвам – продължава той, – обадих се само да разбера дали сте у вас, или някъде другаде… Щото… да знам къде да го доставя.

– Слушай… – набирам се аз, – какъв подарък, каква доставка!?

– Айде чао – казва Данчо, – работата е решена.

– Данчо – ядосвам се, – виж каква виелица е навън, недей да правиш глупости, моля те!

– Никакви глупости не правя, искам да посрещнеш новата година с новогодишна торта!

– Данчо – не прави щу…

– Ще се видим след час-два – прекъсва ме той и затваря телефона. Бавно връщам слушалката на мястото и. Дъщеря ми тича из стаята с хамстера Джони в ръка и пищи, след нея тича черната ни котка, жена ми приготвя вечеря, изстъргана от последните ни заплати, по телевизията вървят кадри от една несвършваща политическа криза. Залепям чело на замръзналото стъкло на прозореца и правя с дъха си малък отвор. През него гледам червените пулсиращи светлини на летището, което се вижда от панелния ни апартамент. Ако всичко вървеше наред, след три месеца трябваше да излетим оттук.

Ето какво се случило в новогодишната нощ. Данчо завършвал тортата – най-хубавата торта тази година. За нея – знам – използвал най-скъпите продукти от хладилника си. Направил я за мен и моето семейство, правил я с много любов – сигурен съм в това. Виждам го в черната новогодишна вечер, в скованото от студ село, в безлюдния център, през запотения прозорец на фурната с пушещия комин, осветен от жълта, висяща от тавана крушка. Мога да си представя как е украсявал тази торта – с настърганите орехи (обичам орехи), с изваяните от масло снежинки и елхички и Снежанка и джуджета… Била е сладка и вкусна торта – неговите бяха такива. Не удавени от захарен сироп и безинтересни, а сладки по един мек, многопластов начин. Вкусът и ще достигне до теб като сложен, но нежен акорд, изсвирен с търпение и любов.

По едно време, както се бил увлякъл в довършването, Данчо усетил, че някой го гледа. Вдигнал глава, присвил очи и забелязал човек да наднича през потния прозорец на фурната. Оставил шприца, наметнал кожуха и излязъл да види кой стои отвън. Навън зъзнел Боко Чокоя. Чокоя му викали, защото нямало по-беден циганин от него в селото. Прякорът му на румънски, мисля, означава „чорбаджия“, „земевладелец“. Боко живеел с жена си и циганчетата в една съборетина на края на селото, собственост на общината. Стоял Боко Чокоя, потривал ръце и уж хляб бил дошъл да купува, пък май пак не му стигали парите и пак ша ма пипиш в титратката, а очите му все в тортата бягали. Такава торта не бил виждал Чокоя никъде. За кого я правел бат' Данчо таз торта? За дицата си? Мойте дица – викал Чокоя – такоз чудо куга ша видят… Данчо му дал поредния хляб на вересия и го отпратил. Навън вече било много студено, силен вятър бил излязъл, валяло. Завършил тортата, оставил я да постегне малко, докато се преоблече и казал на жена си и децата, че ще се върне до два часа. Жена му опитала да го разубеди да не ходи никъде, но без успех. Данчо запалил Волгата, качил тортата отпред на седалката до себе си и тръгнал към града. Излязъл от тъмното село, минал селскостопанските дворове, гробищата, наближавал разклона за междуградския път. Все по-диво обаче се мятали снежинките пред фаровете на Волгата, пътят ставал все по-неузнаваем, по радиото предупреждавали хората да си стоят у дома. На няколко километра вън от селото снежната виелица изравнила пустото поле, само по огъващите се орехови дървета от двете страни на автомобила можело да се ориентира човек къде е пътят. Не зная в кой момент Данчо разбрал сериозността на положението си, защото той бе градско момче и не познаваше коварството на добруджанските зими. Вразумил се, слава богу, обърнал колата и забързал обратно към своето семейство.

Когато стигнал селото обаче, Данчо спрял пред най-крайната къща с пропадналия покрив и замръзналата външна чешма. Изгасил фаровете, извадил внимателно тортата, отворил с една ръка завързаната с тел портичка и закрачил към съборетината, без да обръща внимание на дръгливите пазачи, които опъвали синджирите от лай. Поразритал купчината гумени галоши пред прага, оставил тортата и заотстъпвал, мятайки снежни топки по прозореца. После скочил в колата, но не тръгнал, докато не види няколко чорлави главички да залепнат на мътното стъкло. След миг на прага се показал Чокоя, а подир него и циганката. Данчо без да пуска фаровете се заспускал надолу по баира, към центъра, и коремът му сигурно се тресял от смях.

„Знаех си“ – каза ми след това – „че ти така щеше да искаш да направя“. А защо не я занесе у дома да си я изядете вие, бе Данчо? „Еее, не може то така. Нарочена беше тази торта.“

Пет месеца по-късно вече живеехме в един равен американски щат и се мъчехме да свикваме с чуждата пролет. Аз намерих работа в една закусвалня до магистралата. Клиентите бяха брадясали шофьори с карирани ризи, работници в съседните предприятия и фермери. Сервитьорките бяха с лоши татуировки по ръцете и липсващи зъби, собственикът беше стиснат грък, а готвачът с едно око. На четвъртия рожден ден на дъщеря ми аз бях зает да мия планини от чинии. За пръв път този ден се престраших да поискам да ме пуснат по-рано. Цял ден репетирах наум репликите си, скалъпени от един разговорник. В кратката пауза, между поредния наплив от гладни клиенти, развързах решително бялата си престилка, свалих си раираната мръсна шапка и закрачих към малкия офис, където шефът пресмяташе нещо в една тетрадка. От джубокса дрънчеше кънтри музика, навън валеше дъжд, аз с развален английски опитвах да обясня защо искам да си отида днес по-рано у дома.

Гъркъта спря да пише, облегна се на стола, спусна очилата си надолу и ме гледа известно време, сякаш заслушан в нещо свое си. По едно време рязко стана, отиде до хладилното помещение и се върна с торта, декорирана с Мики Маус. Тикна я в ръцете ми и ме заизбутва към изхода. Помня го как махаше за довиждане и стоеше на прага наполовина отворил вратата, докато аз тичах през паркинга с тортата в топлия дъжд.

Ноември, Сан Диего, Калифорния

(Из сборника „Кратка история на самолета“)