Българинът с готовност си кове съдбата на Сизиф. Тесният практицизъм на неговото съзнание и вечно подозрителният негативизъм на мирогледа му го осъждат на самота, на недоверчивост към сътрудничество и плахост при реализацията му като гражданин в по-идеалистични каузи. Знам, че огрубявам, че не всички българи са такива, но достатъчно много сред нас носят тези черти, та да определят как да изглежда общата картина на общественото ни поведение. Гневът и озлоблението ни, макар и често справедливи, се засилват прекомерно от недостига на благородство, с който мерим поведението на другите. Липсва ни чувство за йерархия, а оттам – царува у нас убеждението, че съдбата несправедливо е извела други хора напред и нагоре, а нас държи в подчинено положение някъде долу, в периферията на обществото. Затова импулсите ни да се доверим на лидер и да му дадем кредит на доверие са слаби, а водачите ни – като знаят на колко малко доброжелателност могат да разчитат – са плахи, неуверени и половинчати в страха си да не се провалят и да бъдат отритнати или осмени. Упоритостта ни е голяма, но недълговечна. Тръгваме подобно на Сизиф да бутаме камъка нагоре, но по средата на пътя някой минава, подиграе ни, нагруби ни или ни покаже други щастливци на върха, които са там без да бутат камъни по стръмнината… Загорчава ни от гняв и от чувство на несправедливост, изпсуваме на майка и пуснем камъка да се върне долу в ниското. После – осъзнали грешката си или не – слизаме и ние да го подкараме наново нагоре, защото трябва да се преживява от нещо.

Най-добре този цикъл на собствената ни безпомощност се наблюдава в публичния живот на най-новата ни история. Колко пъти ни лъжат, колко пъти ни примамват да изпсуваме и да изпуснем контрола върху тежкото бреме, което носим като собствен живот, и напук на гадната съдба – да засилим камъка на битието си надолу, пък каквото ще да става. Пиша това, защото отново сме там. Готвим се да изберем за президент един човечец, който още не знае къде се намира и къде отива, но има толкова ласкаво мнение за себе си, че е готов да стане маша на тези, които на няколко пъти през последния четвърт век ни докараха до просешка тояга. Те са хитреци и много добре знаят, че ако опре работата до там – открито да ни предложат ново свое управление и водачество, ще им откажем с оправдана ярост. Затова те са майстори на оперативните мероприятия и организираните измами, чрез които продължават да стоят на власт. През 2001 г. изтупаха праха от едно чучело и го инсталираха за цар – премиер на витрината на българската държава, докато я разграбваха отвътре. Понеже нямат повече царе подръка, сега находчиво намериха генерал, инсталираха го като политически новобранец и го помпят със самочувствие как ще управлява българската държава. На път сме да им позволим това да се случи. След избора на генерала ще дойде „преструктурирането на политическото пространство“, избори за парламент и пряко управление на милционерско-сарайската олигархия начело с Корнелия, Овчаров и Доган. Вие ги познавате, не ли? Знаете, че ако докопат властта, ще оглозгат всяка жива клетка от скелета на държавата. Ще ни докарат до пълна катастрофа и ще трябва да тръгваме пак от най-ниското. Ако въобще тръгнем…

Днешният свят не благоприятства експерименти като тези на Луканов, на Беров, на Виденов и на Станишев-Орешарски. Край нас духат ураганни ветрове и ако ни съборят – може и да не се привдигнем вече. Останахме малко и на все по-почтена възраст… Въпреки това сме на път да върнем шайката ненаситни милиционерски псета начело на властта. Поради гняв, поради чувство за поредна измама. Не казвам, че този гняв не е справедлив. За съжаление обаче е заслепяващ. „Е.ал съм му майката“, процежда през зъби средният българин. „Ще ми предлага той Цецка на мене… Какво ме лъготи, да не съм толкова прост?“ Правилно, прав си българино, пак си прав! Само внимавай накъде насочваш за пореден път шамара на гнева си. Да не се цапардосаш пак по собствения сурат…!