Не “селско въстание”, а сакрално цареубийство...

с усложнения!

За изключително динамичните събития в България през 1277-1280 г. се е наложило названието “селско въстание (или селска война) начело със свинаря Ивайло”. По силата на инерцията това виждане продължава да е широко застъпвано и до днес. А всъщност вече над 30 г. се издигат отделни гласове за ревизиране на това изживяло времето си схващане, но те все си остават нечути.

Солидаризирайки се с тези изследователи, които не смятат събитията от 1277-1280 г. за селско въстание и не вярват, че Ивайло е бил свинар, авторът на настоящата статия ще се опита да разтълкува по най-достоверния според него начин станалото тогава. Интересното е, че през 1277 г., т.е. 413 г. след покръстването, се сблъскваме с типичен случай на т.нар. сакрално (свещено)

цареубийство – елемент от религията на прабългарите...

Сакралното цареубийство е свързано с вярването на прабългарите, че цялата Вселена е изпълнена с особена свръхестествена сила, за обозначаването на която в науката се е наложила ирокезката (индианска) дума “оренда”. “Орендата” се крие във всички осезаеми неща, като специално при живите същества за нейно вместилище се смятат най-вече кръвта и главата. При хората за надарен в най-голяма степен с “оренда” се смята владетелят

Именно силната “оренда”, която той е приел от висшето божество (у прабългарите - Тангра), го издига над обикновените хора и му дава правото да ги управлява. “Орендата” се наследява заедно със сана и неговите регалии (знаци на властта).

Съществува обаче едно “но” и то е, че владетелят има право да бъде такъв, докато “орендата” му е ненакърнена. Случи ли се обаче в неговата страна някакво бедствие (глад, суша, киша, мор, чуждо нашествие, военна загуба и тям подобни) или пък лично той получи някакъв телесен недъг (слепота, тежко заболяване или раняване, бездетство и др.), то това се смята за очевиден признак, че

Тангра е оттеглил благоволението си от него

и “орендата” му е намаляла Тогава такъв владетел е трябвало да бъде убит като негоден или дори вреден за народа си и на негово място е трябвало да се постави друг – с по-голяма “оренда”.

Нека сега отново се върнем към 1277 г. и “освидетелстваме” тогавашния български цар Константин Асен (1257-1277) от позицията на прабългарските вярвания. При възцаряването и в първите няколко години от царуването си

Константин Асен явно е с превъзхождаща

другите хора “оренда”

На фреската в Боянската църква (1259) той изглежда истински галеник на съдбата – млад, властен и решителен, с великолепна осанка. Старите летописци твърдят, че

“със силата на тялото си и със здравината

на своя разум”

той далеч надминавал съвременниците си и успял да привлече към себе си както обикновения народ, така и по-голямата част от аристокрацията. През 1260 г. или малко след това обаче по време на лов Константин Асен си счупил крака, залинял и вече го “превозвали в колесница като ненужен товар”.

 

 Как на историческата сцена се появява Ивайло, четете в хартиеното издание на в. "168 часа"