Лорд Байрон, Чарлз Дикенс, Оскар Уайлд и Р. Фишер са приятели на България

Великобритания, която сега излиза от ЕС, има съществен принос в приобщаването на отечеството ни към Европа.

Велики синове на гордия Албион полагат усилия да ни извадят от Ориента. Малцина знаят, че Байрон, Дикенс и Оскар Уайлд са сред големите приятели на България.

През 1809 г. Джордж Гордън Байрон тръгва на пътешествие. Стига Лисабон по море, после препуска на кон към Севиля. Оттам минава през Кадис, Гибралтар, Малта и стига до Албания. Продължава към Гърция, но буря изхвърля кораба на див бряг.

Тук господар

е Марко Бочар,

войвода на хайдушка

дружина

Байрон гостува на българина в планинския му стан. Хайдутите изсушават дрехите на корабокрушенеца, канят го на гощавка. Поетът вади няколко монети, но Марко го срязва: “Искам уважението ви, а не парите ви!”

През 1822 г. войводата е извикан в Коринт от водачите на гръцката Завера.

Поканен е да участва в освободителната борба срещу поробителя. Само с 350 мъже Марко разгромява 4000 албанци на турска служба. Други 3000 слагат оръжието си в нозете му при Вариеда. При Басекса пък Бочаровият отряд търкулва 6000 чалми.

Когато врагът се насочва към стратегическата крепост Мисолунги, Марко го спира с шепа бойци в една теснина. Нашият герой повтаря подвига на спартанския цар Леонид, бранил прохода Термопили.

Байрон също потегля

за Гърция,

за да подкрепи

революцията

Пристига в Аргостоли, главно пристанище на остров Кефалония. Поетът се чуди към кой водач да се присъедини. В Морея при Колокотронис ли да отиде, в Атина при Одисеус ли, или да даде рамо на стария приятел Бочар?

Докато се колебае, Марко крои да изненада врага. През нощта на 21 август 1823 г. неговата дружина връхлита лагера на противника. Ефектът е поразителен, но на много висока цена.

В тази битка Марко Бочар пада убит. След сражението тялото му е пренесено в Мисолунги и с военни почести е погребано в черквата.

Когато печалната вест стига до Байрон, той решава да отиде в Мисолунги. Поетът се покланя на гроба на Марко и заема мястото му на народен водач. Блатна треска обаче изцежда силите на британеца. “Досега се спасихме от ятагана, но едва ли ще се спасим от треската”, съмнява се той.

Лорд Байрон издъхва на 19 април 1824 г. Тялото му е балсамирано и положено до това на Марко Бочар.

Дикенс първи

съобщава

за канала

Варна - Девня

По време на кримската война от 1853-1856 г. Чарлз Дикенс е военен кореспондент на “Дейли нюз” в черноморската ни столица. В този вестник са печатани репортажите му от България.

“Пристанището - пише Дикенс, - макар и незащитено от източните и югоизточните ветрове, е достатъчно запазено от северните и североизточните, най-опасните, които върлуват в Черно море. Входът на залива е живописен. Имаше предложение да се открие канал между пристанището и Девненското езеро, което ще бъде най-безопасно място за корабите.”

Според викторианския класик кроежите за канал датират още от XVIII век. По-късно двама българи изготвят проект, научава писателят от пашата в конака. През 1847 г. Абдул Меджид идва във Варна и градските първенци му поднасят чертежите.

Султанът първо казва “Евала!”, но после разбира, че идеята се е родила в български глави. “Гяури няма да ни учат на акъл!”, отсякъл падишахът според автора на “Големите надежди”.

Главният инженер

на Османската

империя е българин,

сочи Дикенс. Казвал се Делев и се опитал да прокара проект за построяване на железница между Варна и Русе. И тази идея останала на книга, както случаят с плавателния канал.

Ленивият Ориент нехаел за дръзките инженерни кроежи, но с перото си Дикенс запалил въображението на предприемчивите британци. На Острова е образувана компания, която се заема да построи въпросната железница.

Главни акционери на предприятието стават братята Хенри и Тревор Баркли.

Строежът започва през 1864 г. Над 15 000 българи работят по трасето и до есента на 1866 г. всичко е готово. Съотечествениците на Дикенс се стягат за тържественото откриване. “Уверяват, че десетина-дванайсет души от главните акционери на компанията за железний път от Варна до Русчук ще дойдат от Лондон да се намерят при отварянето на тази железница”, съобщава вестник “Време”. Линията, дълга 223 километра, е осветена на 7 ноември.

Оскар Уайлд

е автор на сонет

за Априлското

въстание

През август 1876 г., когато пожарищата на бунта още димят, проф. Лидън от Оксфордския университет пише: “Кръвта на убитите българи направи невъзможно за Британия да влезе във война с Русия, ако тя обяви война на Турция в името на християнството и хуманизма.”

По това време Оскар Уайлд е студент в университета. Чете Гьоте, Хегел, Спиноза, но голямата му любов е историята на древността и Изтока. Заминава за Италия, разлюляна от митинги в защита на въстаналите българи. Вестниците публикуват ужасяващи факти. Над 30 000 загинали мъже, жени и деца, хиляди хвърлени в затворите и пратени на заточение!

Потресен, поетът създава “Сонет за кланетата на християни в България”:

Тук въздухът

е смъртен стон и страх,

свещеникът заклан е

още топъл,

не чуваш ли разкъсващия

вопъл

над детски труп

на оня сиромах?

Земляк на Шекспир

в Балканската война

През 1912 г. журналистът Реймънд Фишер слага калпак с българско лъвче и постъпва в редовете на Македоно-одринското опълчение. Той е родом от Страдфорд на Ейвън, градчето, откърмило и Уилям Шекспир.

На 2 октомври Фишер е зачислен в Пета одринска дружина. С лула между зъбите, карабина през рамо и револвер на кръста тръгва на поход. Минава през Саран бей, Любимец, Мустафа паша и стига Димотика.

Червенокосият доброволец влиза в сражение при Бедикли на 4 ноември. На следващия ден се бие край Софлу, а на 6-и гърми при Дедеагач. В този бой турски куршум отнася горната му устна.

Произведен е в младши подофицер и през януари 1913 г. е пратен при Шаркьой.

Тук положението е особено напечено, но Реймънд

запазва пословичното

английско

хладнокръвие

“Захапал късата си лула, Фишер дълго наблюдаваше морето, висотите, войските. Мускул не мръдна по лицето му”, спомня си капитан Иван Стойчев.

Като пламва Междусъюзническата война, руските доброволци напускат опълчението. Те са сърбофили, не искат да се бият срещу комшиите. Реймънд обаче остава под знамената.

На 28 юни 1913 г. е сключен унизителният Букурещки мирен договор. “Войната се завърши несправедливо за българския народ и Фишер отнесе в отечеството си дълбока скръб за провалянето идеалите на Македоно-одринското опълчение”, разказва колегата му по перо Кръстьо Станчев.

Реймънд си тръгва като старши подофицер и кавалер на кръст “За храброст”. Той обаче е толкова покрусен, че оставя ордена в София.

В Първата световна

война

Реймънд Фишер

пак е на фронта

Сега обаче в отсрещните окопи българите са врагове. Довчерашните бойни другари не подозират, че сред милионите жертви е и балканският герой. “Мъртвият не ни е враг”, изповяда Димчо Дебелянов по бранните полета. Случаят с Реймънд Фишер дописва този стих с особен драматизъм, защото и в живота, и в смъртта той остава приятел на България.

Само Дизраели и Уинстън Чърчил ни мразят

Две британски имена влизат в историята като класически българомразци. Бенджамин Дизраели е доказан враг на освободителното движение и целокупна България. Случаят с Уинстън Чърчил е по-различен.

Чърчил е обвиняван за бомбардировките през Втората световна война. Само че не той, а Богдан Филов изравя томахавката. Това е най-голямата грешка на талантливия археолог и злополучен политик. По-голяма от присъединяването към Тристранния пакт!

Става дума

за така наречената

символична война,

обявена на Англия и САЩ. Премиерът Филов се чуди дали изобщо да информира Народното събрание за символичния акт. Правният министър Васил Митаков обаче припомня урока от Първата световна. Тогава кабинетът ни бута в конфликта, без да се консултира с парламента, и след катастрофата е изправен пред Темида.

“Аз изтъкнах пред министрите практиката на Третия държавен съд. Показах им и самия обвинителен акт", аргументира се Митаков. “Решихме да задържим депутатите за утре и да вземем одобрението на камарата, макар че по Конституцията (чл. 17) това да не е необходимо”, маха с ръка Филов.

На 13 декември 1941 г. той отива в парламента. Среща се с мнозинството. “Реши се декларацията на правителството да се приеме с акламации и без разисквания”, отбелязва Филов. След историческото събитие

съгледвачи

докладват

на премиера

кой колко

е ръкопляскал:

“Не ръкопляскаха на речта ми Н. Мушанов, П. Стайнов, Н. Сакаров, Филип Махмудиев (горнооряховски депутат, бивш демократ, сега приобщен) и еленският депутат П. Марков, те демонстративно оставаха седнали на местата си, когато другите ставаха на крака. Ал. Цанков ръкопляскаше на декларацията, но не и лично на мене вън от речта. Д-р Н. Николаев също не ръкопляскаше, но ставал с другите депутати. Сп. Ганев ръкопляскаше съвсем слабо.”

Скоро става ясно, че милитаризъм и символизъм са взаимно изключващи се понятия. Англо-американците започват да ни бомбардират.

Освен София мишени са Пловдив, Карлово, Стара Загора, Кюстендил, Дупница, Мездра, Търново, Добрич, Русе, Лом и други населени места.

В столицата

са разрушени

12 657 сгради,

жертвите са

над 2000

Силно пострадал е Народният театър, Народната библиотека е напълно унищожена. Ударено е и Народното събрание, където още отекват аплодисментите от фаталния 13 декември.

Уинстън Чърчил е обявен за военнопрестъпник, а преди време имаше предложение софийска улица да носи името на Богдан Филов. Вероятно най-пострадалата от бомбардировките.

Иван Вазов написа “Аз съм мома англичанка…”

Прочутият шлагер “Аз съм мома англичанка” е създаден от патриарха на българската литература Иван Вазов. Фриволната песничка е вградена в пиесата “Божана” на Евгения Марс. Тя е дамата на сърцето на поета в заника на живота му.

“Божана” се играе в Народния театър през сезон 1911-1912 г. Тръгва слух, че авторката е с мустаци, и Вазов е принуден да се оправдава в печата: “За да не се утвърдява чрез умълчаването ми тая идиотска клюка, считам за дълг високо да протестувам против нея и заявявам категорически, че нямам никаква намеса в казаната пиеса и че нито характерът ми, нито достойнството ми не би ми позволили безсъвестно приписваната ми низкопробна мистификация.”

Ето текста, който не е включен в съчиненията на народния поет:

Аз съм мома англичанка,

измамена от любов,

ще ходя да го диря

измамника си аз.

Преди петнайсет години

бях чиста като цвят,

сега ме не зачитат

ни вдовица, ни мома.