Ако някой се беше вгледал по-внимателно още на първия мач в първенството през миналия август, щеше да види, че семената на промяната във Висшата лига вече бяха покълнали. Дали промяната ще се задържи и през сезон 2016-2017, предстои да видим.

На 8 август 2015 “Лестър” разгроми “Съндърланд” с 4-2. Сред четирите гола имаше и попадения на Рияд Марез и Джейми Варди. Това беше стартът на най-неочакваната борба за титла в първенство в историята на футбола и завърши по най-непредвидимия възможен начин: “Лестър Сити” станаха шампиони. И в онзи далечен летен ден на терените в цяла Англия надигна глава една нова тенденция; нова динамика, която промени английския футбол – поне за един сезон. В същото време “Челси” и “Суонзи” завършиха 2:2. В първия момент всички приеха равенството за някаква странна аномалия: рядка грешка на предвожданите от Жозе Моуриньо повелители на английския футбол. Но яростната реакция на португалеца срещу намесата на Ева Карнейро по време на срещата бе началото на края за “Челси”. Някакви си 24 часа по-късно “Уест Хям” покосиха предсезонния оптимизъм на “Арсенал” с 2:0. Сами по себе си тези резултати бяха просто “знамения” за предстоящия сезон, но още тогава ни подсказаха за новите герои. Двамата звездни нападатели на “Лестър” – Марез и Варди, бяха на върха на вълната от контраатакуващ футбол, а Димитри Пайе трябваше да стане и играч на сезона – ако ги нямаше “Лестър”.

След като Марсилия се раздели с Пайе, президентът на клуба Венсан Лабрюн възкликна, че “Висшата лига се превърна в европейското NBA. Всички искат да играят там, дори да е в някой от малките клубове”. Йоан Кабай също отбеляза гол в първия уикенд на първенството, след като отказа на “Атлетико” (Мадрид) и предпочете да отиде в “Кристъл Палъс”. И благодарение на финансовата инжекция от непрестанно растящите приходи, средната класа от “Премиършип” смело посегна към елита с новопридобити амбиция и размах. Новата сделка за телевизионните права в Англия влиза в сила от следващия сезон, което означава, че дори отборът на дъното догодина ще получи близо 100 млн. паунда от наградния фонд, но ефектът от пренареждането на финансите се усети година по-рано: благодарение на милионите, изхарчени за трансфери и заплати, отборите във Висшата лига рязко се “изравниха”.

И така се роди меритокрацията в английския футбол: най-добрият отбор в “Премиършип” спечели титлата, докато грандовете трябваше да се изправят срещу собственото си самодоволство, вътрешноклубни скандали и културата на посредствеността. В минали години тези недостатъци можеха да бъдат компенсирани с огромните приходи, които сами по себе си като че ли гарантираха място в топ 4, но този мит бе разбит на пух и прах от “Лестър” и “Тотнъм”.

Сезон 2015-2016 не само сломи установените правила за силата на футболната финансова структура, но и постави под въпрос общоприетите “мъдрости” за тактиката в играта. Всичко, което приемахме за даденост, бе подложено на непрестанен поток от съмнения.

Приходите вече не диктуваха крайното класиране; владеенето на топката вече не бе ключът към победата. Истината е, че връзката между владеенето на топката и успеха никога не е била сигурна величина, но във футболна култура, доминирана от “Барселона” и “Байерн” (Мюнхен) - и широко отпразнувана след смъртта на създателя й Йохан Кройф – понякога съществуваше чувството, че това е единственият път към победата. Е, гигантите се провалиха, а “Лестър” напълно “посрамиха” това верую: спечелиха титлата, без да искат топката (донякъде като “Атлетико” (Мадрид). И докато момчетата на Раниери владееха класирането, контраатаката се възроди като доминантната футболна тактика на сезона. “Лестър” печелеше срещи само с 30% владеене на топката, възползвайки се от пространството, което създаваха - благодарение на светкавичните си преходи от защита в атака.

Пейзажът във Висшата лига се промени и затова не е особено изненадващо, че другата доминантна история в Англия през сезон 2015-2016 бе провалът на стратегията на Ван Гаал: той постоянно твърдеше, че търпеливото владеене на топката и разиграването й ще спомогне за резултатите, които всичките очакваха от “Манчестър Юнайтед”.

Но дори и с наличието на новите огромни ресурси, с които ще разполагат всички 20 отбора в “Прем” през следващия сезон, очакванията са, че статуквото ще се възстанови. “Ливърпул” се прераждат под ръководството на Юрген Клоп; “Манчестър Юнайтед” може и да получи електрошокова терапия с Моуриньо; Конте ще се заеме с безбройните проблеми в “Челси”; “Манчестър Сити” тръпнат в очакване на Пеп Гуардиола. Именно Гуардиола ще е сред водещите новини през следващия сезон - и въпросът е дали той ще успее да възстанови финансовата йерархия и доминация на футбол, подчинен на владеенето на топката. И това ще е разковничето, което ще покаже дали този сезон бе просто величествена аномалия, или успя да промени английския футбол завинаги.

Най-добър вратар

Давид де Хеа (“Манчестър Юнайтед”). След всички експерименти в защита на Ван Гаал.

Най-добър защитник

Върджил Ван Дайк (“Саутхямптън”). Покрай “Лестър” сякаш никой не забеляза чудесната работа на Куман на южния бряг.

Най-добър опорен халф

Н’Голо Канте. Взет за “стотинки” от “Каен” благодарение на непризнатия скаут-гений Стийв Уолш.

Най-добър атакуващ халф

Рияд Марез. Отново невероятна приказка – и буквално стократно увеличена цена; 400 000 от “Льо Авр”, сега 40 млн.

Най-добър нападател

С цялото ни уважение към другата “свръхнова” Хари Кейн, най-великият беше Варди.

Най-добър треньор

“Император Клаудио”, очевидно. Но да споменем и Сам Алардайс, специалистът по спасавяне от изпадане.

Гол на сезона

Варди срещу “Ливърпул”. Или пък Деле Али срещу “Палъс”.