Единственият случай в историята, когато хора са проливали кръвта си под знамето на Европа е през мразовития февруари 2014 г. на Майдана в Киев. Тези хора загинаха за да направят възможно откъсването на Украйна от задушаващата прегръдка на Империята и служещата й за маша местна олигархия - клептокрация. Те искаха Украйна да получи справедлив шанс да се развива като нация, споделила ценностите на обединена Европа. Днес саможертвата на тези украинци изглежда потресаващо безсмислена.

Един референдум в Холандия, на който гласуваха по-малко от 1/3 от избирателите каза НЕ на Украйна. Не на споразумението за свободна търговия и политическо сътрудничество, което произтича от същността на програмата за Източно партньорство. Подчертавам - тук не става дума за европейско членство, дори не и за асоцииране, до което имат достъп страните от западните Балкани. Само за свободна търговия и политическо сътрудничество. От години насам от запада на Европа долитат хленчове на страх от "полския водопроводчик", недоволство от българските и румънски работници, които вършат работа, към която не посягат британци и французи и от най-нисшите слоеве на обществото. Същевременно, германският канцлер кани с широки жестове всички, които се смятат за бежанци от Азия и Африка "да заповядат" в Германия. Другите западни европейци одобрително мълчат. Не правят референдуми, не плачат от "сирийския водопроводчик" или от "суданския строителен техник"... Може би защото последните се броят на пръсти... Кои сме ние и какви сме на Европа? Очевидно западните европейци предпочитат декласирани елементи от Третия свят да щипят жените и дъщерите им по площади и кьошета срещу щедри социални помощи, отколкото да имат за свои партньори и съграждани "полския водопроводчик" или украинския патриот - платил с живота си принадлежността към т.нар. европейски ценности. Кой е носител на тези европейски ценности? Солидарността между всички, които ги споделят част ли е от тези европейски ценности? Или те се разпростират само върху обектите на пост-колониалния комплекс, който тресе наследниците на Леополд Втори и на Сесил Джон Роудс? В небето на Украйна загинаха над 200 холандци, чийто самолет на гражданските авиолинии на Малайзия бе поразен от ракета на руски военни без опознавателни знаци. Поиска ли някой в Холандия възмездие за тяхната смърт преди на референдума да бъде поискано отстраняване на Украйна от възможността за свободна търговия и политическо сътрудничество с ЕС?

Нашият целокупен живот преминава сред несправедливост, лицемерие и често - подлост. Но има актове на несправедливост, които болят повече от бъбречна криза. Защото представляват плесница през лицето, знаково унижение не само за една европейска нация, но и знаково неглижиране на базисните принципи, по които сме се съгласили да живеем заедно. Ние не сме подписвали договор за присъединяване, в който да има клауза за задължение да приемаме всеки имигрант, достигнал без документи до нашата гранична бразда. Но подписът ни стои под ясни и категорични изисквания за солидарност и съпричастност с тези, които желаят и могат да бъдат наши съмишленици и партньори защото споделят ценностите ни. Ако, недай Боже, поредицата от актове на терор продължи и след Париж и Брюксел, няма да имаме очи да поискаме съчувствие и подкрепа от тези, които са духом част от нас, но които сме изпъдили навън. Ще трябва да потърсим отново съчувствието и подкрепата на хора като г-н Ердоган, които за разлика от Украйна няма да ни ги даде даром, а срещу висока - почти непосилна цена. Или ще се задоволим пак само да повтаряме - je suis... Аз съм... кой си ти, чий си...? Прецеденти като холандския референдум рязко намаляват шансовете достойни хора да проливат кръвта си под знамето на Европа в своя стремеж към свобода и достойнство. Под европейското знаме ще останат да умират само нещастните жертви на ислямисткия терор.

* Коментарът е от профилна автора във Фейсбук