Защо най-българската политическа организация не успя да стигне до обединение след началото на демократичните промени у нас?
Демокрацията ли ги свари неподготвени, или във времена, когато земята се раздробяваше, нямаше как да се получи консолидация и на движението? На тези въпроси се спира в книгата си "Земеделското (не) обединение" Лазар Дългърски.
Самият той минал през месомелачката и репресиите на тоталитарната система, авторът недоумява как след като са имали толкова чиста кауза и огромно морално превъзходство над политическите си противници, земеделците не са намерили сили да се обединят. Първият земеделски съюз у нас е създаден още през 1899 г. и нямал политически амбиции - целта била да се организират мирни протести срещу несправедливата данъчна система. На третия му конгрес обаче през 1901 г. се взема решение за създаването на Български земеделски народен съюз (БЗНС) като официална селска партия в България.
След това в продължение на повече от 20 години БЗНС остава част от българския политически живот, независимо от липсата на идеологическа рамка. Този недостатък е поправен от Александър Стамболийски, който публикува серия от теоретични статии за ролята на селските маси в държавата и историята, а в крайна сметка и поема контрол над партията БЗНС.
През 1909 г. той написва книгата “Политически партии или съсловни организации”,
в която прави изложение на идеологията на БЗНС. Към 1918 г. Стамболийски вече е начело на партията. След Първата световна война България е в състояние на тежка социална и икономическа криза и българските институции и всички стари партии са загубили почти изцяло авторитета си. Това отваря врата за БЗНС и през 1920 г. Стамболийски идва на власт, печелейки всенародна подкрепа.
Следвоенните години са трудни за правителството и сред повечето политически фракции и групировки скоро се поражда недоволство от Стамболийски и БЗНС. На 9 юни 1923 г. блок от военни фракции организира преврат и сваля от власт режима на Стамболийски. Министър-председателят е злодейски убит и се превръща в един от мъчениците на българската демокрация.
След Втората световна война някои крила на БЗНС се съюзяват с комунистите в Отечествения фронт, но тези техни членове, които се застъпват за свобода и демокрация, са грубо смазани от управляващите.
Особено трагична е участта на Никола Петков,
който на 9 септември 1944 г. излиза от концлагера в Свищов, за да се присъедини към ОФ. Заради смелите му критики срещу унищожаването на демокрацията у нас той е осъден на смърт. Казват, че съветски агент го убил още в килията с чук, а след това провесили на бесилото вече мъртвото му тяло. Другият именит земеделски водач д-р Г. М. Димитров по чудо успява да избегне тази участ, като напуска страната с чужда дипломатическа кола.
След убийството на лидера им през 1947 г. и разтурянето на опозиционния БЗНС Държавна сигурност е имала за цел да ликвидира съпротивата сред николапетковистите като най-активните от тях са подложени на репресии от арести, убийства до лагери и предаване на съд.
До края на септември 1949 г. ДС отчита арести на 1592 души николапетковисти,
от които 268 са подведени под отговорност и съдени, 562 – изпратени в лагери (ТВО), 4-ма са убити (при опит за залавяне). Други 403 са “разобличени” и освободени, а 109 души са вербувани.
По линия на земеделците ДС по това време разполага с 1034 секретни сътрудници, от които 382 агенти, 632 информатори и 20 резиденти.

Държавна сигурност признава голямото влияние, което БЗНС “Никола Петков” има преди земеделският съюз да бъде закрит. Посочено е, че през 1946 г. при изборите на Велико Народно събрание опозицията на Никола
Петков печели 1 200 000 гласоподаватели
и има 99 депутати в парламента. Други крила на земеделците под ръководството на Георги Трайков обаче формално остават във властта. След половин век тоталитарен режим през 1989 г. група ентусиасти успяват отново да легализират БЗНС “Никола Петков”. Ще успеят ли обаче гонените и преследвани по лагери и затвори да направят компромис, да простят и да си стиснат ръцете с тези, които са избрали да останат в казионната организация?
Точно оттам започва книгата на Лазар Дългърски.
“Дишал съм атмосферата на земеделското учение от най-ранна възраст - баща ми, а и хората в село Правище, Пловдивско, в което съм роден през 1936 г., са все такива - разказва Лазар Дългърски пред “168 часа”. - Имам спомени и отпреди 9 септември и след това, когато започна колективизацията на земята и разправиите, свързани с този процес. Образуването на ТКЗС-тата стана по силов начин. Хората бяха измъчвани, репресирани. През 1947 г. бях вече момчурляк - 11-а година карах, стана и разправата с легалната опозиция. Помня и как бяха опорочени изборите. След разправата Георги Трайков се прегърна с управляващата комунистическа партия и абревиатурата БЗНС се ползваше през всичките години на тоталитаризма. Не зная доколко той и Александър Оббов например не са били просто принудени да постъпят така.
Аз също съм съден -
за бягство от България Всъщност само искахме да бягаме, но органите на Държавна сигурност работеха активно. По-късно разбрах, че не е било възможно изобщо, тъй като цялата държава е инфилтрирана и хората изобщо не могат да си имат доверие. Репресивният апарат беше безмилостен. Бяхме го решили с един приятел от Славовица, също земеделец. Тръгнахме за Гърция, но службите явно са имали свой човек, са знаели всичко отначало и ме арестуваха още преди да тръгна.
Години по-късно съм гледал в досието си и там макар имената да са зачеркнати, се досетих за кои хора става дума. Моят съпроцесник беше на работа в Пещера и живееше на квартира там. Отидох при него, за да тръгнем на другия ден, но вместо това ни арестуваха на място. За намерение, така да се каже. Година и половина лежах в Пазарджишкия затвор. След това, ако си нарочен, пречките следват една след друга. Все пак през 1964 г. след излизането ми от затвора успях да завърша Философско-историческия факултет към Софийския университет."
Оказва се обаче, че най-големите разочарования за земеделеца идват след демократичните промени у нас.
“Не съм губил надежда никога преди промените,
но след като започнаха,
я загубих
Очакванията ми да се възроди земеделското движение, да се осъвремени и да влезе в крачката на времето не се получи”, споделя Дългърски.

Какви грешки слабости са попречили на БЗНС да заеме полагащото му се място в политическия ни живот, четете в печатното издание на в. "168 часа"