Помните ли сирийските деца, убити от химическо оръжие преди две години? Малките бездиханни телца, приличащи на заспали, но всъщност мъртви, наредени едно до друго. Това се случи на 2235 км от София. Но Сирия е в Азия. Защо да ни пука?
Помните ли съвсем скорошното нападение над туристи в тунизийския музей Бардо? Но Тунис е в Африка. Помните ли един от първите скандали на "Уикилийкс" - записи от хеликоптери "Апачи", които се целят в цивилни, сред които деца и екипи на "Ройтерс" в Багдад по време на войната в Ирак? Е, уцелват ги. И децата включително. Ако помните нещо за "Уикилийкс", то най-вероятно са обвиненията срещу основателя й Джулиан Асандж в изнасилване. Помните ли колко цивилни бяха избити по време на войните в Афганистан и Ирак? Помните ли самоубийствените атентати в Шри Ланка през 2008 година? Помните ли десетките жертви на Ал Шабаб в кенийски мол преди две години? Същата групировка, която изби 149 студенти в кенийския град Гариса преди десетина дни. Някъде в края на централната емисия новини на една от най-гледаните ни телевизии на втория ден
след масовата екзекуция на трагедията бяха отделили цели 42 секунди
Стандартен текст, прочетен с драматичен глас в централната и с няколко лапсуса в късната емисия, но, забележете, предшестван от новината за новите договорки между Иран и Щатите, касаещи нефта.
Нищо необичайно, разбира се, международните новини у нас са винаги изтикани накрая, като много често с приоритет са новините от шоубизнеса - все пак как върви бракът на Анжелина Джоли и Брад Пит е от световно значение. А ако не са звезди на червен килим, ще е нефт. Колко струва барел суров петрол е далеч по-важно от това колко струва човешки живот извън Европа в ръцете на ислямисти или обикновени ненормалници. Петдесетина долара срещу нула.
Ако ви е писано да ви убие ислямист или друг перко, стискайте палци да е в Европа - обезщетенията са доста солидни. Ако сте жертва на война или въоръжен конфликт в Азия или Африка - най-много "Ал Джазира" да предава екзекуцията ви на запис. Иначе сте просто статистическа единица в доклад на ООН или УНИЦЕФ. За щастие ние сме далеч от войните и ислямизма и близо до лаптопите и телевизорите си. Ние потребяваме новините, които смъртта щедро дарява на търсещите информация. И сме отегчени от чуждата смърт до смърт.
Въпреки че ни дели само една държава от войната в Сирия, тя отдавна не е новина. Това, че всеки ден там деца остават сираци, после стават бежанци или са просто избивани, не ни вълнува кой знае колко.
Някои от тези деца ядат трева, за да оцелеят
Ако не вярвате, проверете в интернет. Други смятат дългите обективи на фоторепортерите за оръжие и се предават, вдигайки ръчички. Но сирийските бежанци не са новина, докато не дойдат на границата ни с Турция, докато не се изподерат на новата ни ограда в опит да я подкопаят или прескочат и докато някоя местна бабичка от погранично село не им даде хляб, сирене и чорапи. Скоро със затоплянето на времето пак ще гледаме как Харманли протестира срещу бежанците и техния лагер отново, докато полицията обяснява, че повече престъпления са извършени срещу, а не от тях.
Но това още и вече не е новина. Както не са всички конфликти в Африка и Близкия изток. Те са толкова далеч от нас, че не си струва да си ги слагаме на сърце. Друго си е атаката да е в Париж, да е срещу свободното слово и срещу вестник, за чието съществуване повечето родни Шарлита разбраха в деня на атаката. Светът беше Шарли, защо пък и ние да не сме. Да си сменим профилните снимки във фейсбук, да пускаме презглава статус след статус, препратка след препратка, пак да намразим за пореден път всички мюсюлмани. А докато светът беше Шарли, ислямистите от Боко Харам избиха 2000 души в Нигерия. Заличиха от света 2000 живота и няколко села.
2000 човека без имена, семейства, истории. Жертви без значение
Просто черна статистика, но всички камери и очи бяха вперени в центъра на Париж, където европейските лидери водеха марша на солидарността. Солидарност със себе си.
Оттогава насам Боко Харам продължават да избиват. Наскоро обезглавиха жените си, за да не попаднат в ръце на неверници. Щели да ги чакат в Рая. Бойците на Ислямска държава обезглавяват по различни извратени поводи всеки ден и никой не се наема да изброи жертвите им. Никой не е организирал марш в знак на солидарност с обезглавените жертви на Ислямска държава, нито пък с тези на Боко Харам. Самовлюбената Европа продължава да гледа в пъпа си и да подминава зверствата в Африка и Близкия изток, слагайки ги в графа обичайни. Толкова сме свикнали да чуваме по няколко изречения накрая на емисията - "кола бомба се взриви и уби n брой души", "днес бяха обезглавени", "атентат с десетки жертви" - просто думи. Кой е виновен да изтръпнем така? Дори в социалната мрежа, където можем да сме такива, каквито не сме, но пък много ни се иска да бъдем, в редките случаи, в които някой е споделил подобна новина, не можем да съберем пет лайка на кръст.
Може би не бива да се сърдим и на редакторите на новините - на нас това просто не ни е интересно. То не ни трогва. Трогва ни, ако има хаштаг. Ако е в Париж. Ако известните са Шарли, а да си като известните, е готино. Ако е някъде извън Стария континент, чуваме бегло и забравяме веднага. "Ал Шабаб", "Ал Кайда", "Тамилските тигри", "Ислямска държава", "Боко Харам" - едно ли е да помниш.
Обзалагам се обаче, че помните всичко за "Шарли Ебдо". Случи се в Европа, случи се в Париж, на един полет разстояние. Безспорно атентатът в редакцията на френски сатиричен вестник е посегателство срещу цивилизацията.
Сигурно е много цинично да слагаме мъртвите на кантар Но замисляме ли се, че самите ние слагаме етикети с цени на различните жертви? Европейските са ни по-скъпи. Те заслужават многомилионни шествия, зрелищно преследване, предавано на живо в целия свят, втурнали се през глава
кореспонденти, много от които дори не знаят френски, но драматично предават последни подробности до сами Айфеловата кула.
За пилота на Germanwings разбрахме всяка подробност - заедно с разследващи ровихме в дома, кошчето за боклук, компютъра и личния му живот, като да е нещо съвсем обичайно. Ровихме и в отломките на самолета, търсехме черни кутии, човешки останки, ДНК профили. Слушахме, четохме и гледахме интервюта с близки на Лубиц, колеги и съседи, с тези на жертвите. Изперкалият пилот изби 150 души, включително себе си, а в Кения брутално бяха избити 149 студенти. Европейският PR на смъртта е много по-ефективен. Андреас Лубиц разби пилотирания от него самолет във Франция, в сърцето на Европа. На кого му пука за Кения? Дотам се лети с поне едно прекачване. И няма Айфелова кула.