Годината е 1985-а. Месецът - март. Преименуването на българите мюсюлмани вече е осъществено в Родопите, ред е на българските турци.
На 9.III - Ден след празника на социалистическата майка и жена влак номер 326 от Бургас за София изпълнява редовното си разписание. Часът е 21,31. Композицията навлиза в гара Буново с две минути закъснение. В едно от купетата на вагона за майки с деца цъка бомба.
Механизмът е прост: стандартна батерия от 4,5 волта, електрически жици, електродетонатори, амониева селитра и шашки „Амонит-6". Забавящият механизъм е от будилник „Слава". Часовникът, настроен на определен час, свързва електрическата верига и предизвиква детонация. Минутата на взрива е предвидено да съвпадне с навлизането в тунела след гарата, за да има максимален брой жертви. Секунди по-късно малкото планинско селце Буново е разтърсено от най-смъртоносния атентат в историята на българските железници.
Първи на помощ се притичват живеещите близо до влаковата линия и дежурните служители на БДЖ. Гледката е жестока.
Кожа, крайници, черва, мозъци и кръв са пръснати по мартенския сняг. Силен тътен, огън, пламъци и писъци са думите, които всички оцелели и свидетели използват, започвайки разказа си за кошмарната нощ. Умират 7 души, две от жертвите са глухонеми деца, на 12 и 13г. - Георги и Стефан. Умират Яворка Петрова, на 38 г., и Емил Николов на 40, Райна Бозукова, на 64, Стилиян Иванов, на 60, и Николай Генков на, 63 г. Тежко ранените са девет, а стресът от преживяното скъсява живота на потърпевши и очевидци.
Детската учителка Митка Василева пътува от Карлово с дъщеря си и двама свои приятели - Емил и Яворка. Връщат се от родителска среща на децата си.
И тримата са от видинското градче Димово. Ръката върху главата на дъщеря й запазва живота на момиченцето.
"Ако не я бях гушнала, докато спи, металната поставка за багаж щеше да премаже главичката й", през сълзи разказва Митка. На ръката й все още има белег, има проблеми със съня, а веднага след атентата развива страхова невроза, която и досега не е излекувана.
Веднага щом идва в съзнание, Митка изравя от отломките дъщеря си Мариана и започва да крещи за помощ. Откарани са в болницата в Пирдоп, където отстраняват набитите в очите й стъкла и сега тя като по чудо не е сляпа. "Когато съпругът ми дойде и ме видя, ме погали по главата и каза, че не бива да се плаша, когато ми махнат превръзките". "Ти си побеляла", казва й той. Приятелите й Емил и Яворка са сред седемте жертви. Яворка има 16-годишен син.
"Изпратих я на родителска среща и след това я чаках на гарата, но тя не се появи", споделя през сълзи вдовецът й Христо. Той е международен шофьор и в нощта на трагедията трябва да тръгне за Иран. "Разбрах, че е убита, 24 дни след погребението. Тогава нямаше телефони и пътувайки в Азия, можех да се обадя чак на границата. Когато видях некролозите, не повярвах, повярвах чак на родителите й", казва Христо. Родителите на Яворка умират от мъка един след друг малко след нейната смърт.

Още истории за взрива на гара "Буново" и как Отечествената партия, а не държавата вдига паметник на жертвите и пострадалите от протурския тероризъм в България четете в новия брой на в. "168 часа".