В края на ХIХ век бедното българско овчарче Стоян от Вакарел успява да надвие в анонимен конкурс цвета на американската образована младеж в Харвард, при това на родния им английски език.

Става автор на бакалавърския химн на най-престижния американски университет, който се изпълнява и до днес. Постижението му е още по-учудващо, тъй като до 14-годишна възраст не е посещавал училище и дори не познавал буквите.

Стоян Ватралски е роден на 7 април 1860 г. и от малък тормозел баща си Кръсто, беден овчар, с безброй въпроси и

винаги искал да знае повече и повече.

Макар и късно, през 1874 г. любознателният юноша все пак успял да се запише в училище в Самоков. За неговото образование се застъпил единственият грамотен човек в село Вакарел през онези години - поп Захари. На бедното момче с усърдие му се удало да навакса пропуснатото. Четирите отделения взел за две години, а заради постигнатите добри резултати по решение на учителския съвет според тогавашната учебна система бил преместен направо във втори клас,

където го заварило Априлското въстание. 

Малко след това се случва драматично събитие, което завинаги променя живота на овчарчето Стоян.

През 1877 г. Русия обявява война на Турция и през зимата във Вакарел работите за българите се влошили. Уплашени от жестокостите на разярените турци, докато траят бойните действия, местните хора се опитвали да спасят децата си. Така постъпила и майка му Ружа - извикала 17-годишния си син и му казала да бяга където му видят очите, докато се успокоят нещата. Послушал я Стоян и бързо хванал пътя през Балкана. Но едва извървял няколко километра и най-лошите му кошмари се сбъднали. Настигнали го башибозуци и един от тях

набързо извадил ятагана,

за да му отреже главата

Разтреперан, Стоян паднал върху снега и започнал да плаче сочейки към небето: "Вие знаете и Бог знае, че аз не съм ви сторил нищо!"

Той не знаел турски, а башибозуците не знаели български, но един от тях скочил от коня си и викнал: "Брак! Брак!" ("Остави го!") и уловил ръката на другаря си, като по този начин го спасил от сигурна смърт. Оттогава, когато разказвал за премеждието си, никой не можел да го разубеди, че Бог не се е намесил за да го е избави.

Станал дълбоко вярващ и затова още преди да приключи Освободителната война, приел протестантството и се прехвърлил в основаното от американски мисионери Научно-богословско училище в Самоков. Баща му, когато разбрал, че приел "чужда вяра", се ядосал и спрял да му помага, като се надявал по този начин да го откаже от протестантството. Но Стоян не се отказал и

започнал да работи,

за да се издържа

- рязал дърва на мисионерите, носил вода и им пазарувал за вкъщи. Срещу това му дали да живее в една турска къща, която била без прозорци и служела за обор за добитъка. Със спестените пари си купувал само книги.

Будното и жадно за наука българче се харесало на американците и с тяхна препоръка през 1884 г. заминало за САЩ за да продължи образованието си.

В Новия свят учил последователно в три учебни заведения - първоначално за кратко изучава английски в академията в Бриджтън, Ню Джърси. През 1888 взема успешно диплома от Теологичното училище при университета "Хауърд" в столицата Вашингтон и накрая завършва Колегията в Харвардския университет при Кеймбридж в Бостън, Масачузетс. Като студент Ватралски

още в началото

се отличил

с особено доброто си познаване на английския език. Затова, макар и чужденец, още докато учил в академията, спечелил литературно състезание по декламация. Заради писателските му наклонности, брадата и гордата осанка, съучениците му в Америка взели да го наричат "българския Толстой".

Но най-бележитото му постижение е написването на бакалавърския химн на реномирания университет "Харвард". Знаменателното събитие се случва на 17 юни 1894 г. В анонимния конкурс за написването на текста на песента - емблема на най-старото висше учебно заведение в САЩ, всичките общо 560 студенти от неговия випуск участват с псевдоними. Никой не се съмнява, че честта на тържествата по случай дипломирането да се пее текстът на неговия химн, ще се падне на някого от представителите на най-висшите кръгове на американското общество. Тогава, както и днес в Харвард и вечния му съперник от същия град Йейл учат само децата на елита - известни политици, банкери и аристократи. Затова и интересът на публиката е огромен - кой се крие зад името Pope, което журито, съставено от преподаватели, номинира за първенец. За всеобщо учудване се оказва, че той е

неизвестен чужденец,

и то от една съвсем непозната страна,

намираща се някъде на Балканите. Всъщност това бил нашенецът, който си избрал прякора по името на любимия си английски поет Александър Поуп.

След първоначалната конфузия всички - и студенти и преподаватели, се втурват да поздравяват скромния чужденец. Събитието се превръща в истинска сензация - най-известните американски вестници се надпреварват да публикуват текста на химна. Авторитетни издания, като "Бостън глоуб", "Бостън транскрипт" и "Ню Йорк трибюн" го печатат придружен с портрета на неговия създател и Ватралски вкусва световна слава.

"Аз имам само скъпи и благодарни спомени от моето студентство в Америка. Благородството, услужливостта и справедливостта на професорите, колегиалността и великодушието на студентите и досега ми сгряват сърцето - пише в спомените си Ватралски десетилетия след случката. - ... Когато бях още в академията, през 1885 г. получих награда в първенство по декламация. Само доблестни професори могат да отдадат и признаят такова отличие на чужденец. В един анонимен литературен конкурс в 1894 г. назначената комисия избра моя химн като най-добър. Голяма бе изненадата че аз бях неговият автор -

единственият българин в клас от 560 души...

ала аз не забелязах проява на никаква озлоба, каквато например Пърличев описва, че си е изпатил поради литературната си победа в Атина. В Кеймбридж, напротив, мнозина, и професори и студенти, сърдечно ми сърадваха. Всички бостонски вестници писаха за случая, като повечето печатиха самия химн с моя портрет и обстойна статия за автора му."

Спомня си и друг пример за американско великодушие:

"Веднъж упражнявахме пред професора по риторика известна реч за декламация. Един след друг студентите завършваха с патриотичното изречение от сенатора Лодж:

"...това като вършиш, такъв като бъдеш, ти ще се удостоиш за името Американец - най-благородното и достойно име под слънцето!" Когато дойде моя ред, и аз издекламирах речта и завърших със същите думи. Но преди да се поклоня, по обичая, аз мудно и ясно добавих:

"С изключение, разбира се, на името Българин!"

Тая моя оригинална добавка изненаданите професори и студенти поздравиха с невинен смях и гръм от продължителни ръкопляскания.

Ако бях сторил това в Атина или Белград, студентите биха ме разкъсали. Най-малко щяха да направят стоянето ми в университета невъзможно. А тия благородни американци ме аплодираха, уважаваха повече, понеже бях лоялен на своето малко отечество. Чудно ли е тогаз, че подир България аз най-много обикнах Америка и американците."

Литературният успех променя живота му и той се отказва да стане проповедник, както първоначално е възнамерявал, а вече мечтае да стане журналист, поет и писател. От пиедестала на добитата по чудодеен начин известност Ватралски обикаля Америка надлъж и шир. Обикаля щатите Масачузетс, Мейн, Ню Хемпшир, Върмонт, Кънектикът, Ню Йорк, Пенсилвания, Охайо, Вирджиния, Индиана и Илинойс, а също и Канада.

Навсякъде го

приемат добре

и успява да се издържа, като изнася сказки и пише статии не само върху различни религиозно-етични теми, а и за своето отечество България и българите.

Като студент, сказчик и журналист Ватралски прекарва 17 години в Америка. Най-изненадващо, постигнал бляскава кариера, мечта и за всеки американец, през 1900 г. той решава, че трябва да се върне в България. По онова време родината ни преживява един от най-големите си възходи и за първия българин, завършил Харвард, възможностите у нас изглеждат толкова неограничени, колкото са и в Америка.

Сякаш в потвърждение на този подем е и един цитат от реч на президента Теодор Рузвелт, на който самият Ватралски се натъква:

"Няма народ, който през последния тридесет и пет годишен период да е напреднал толкова много и тъй бързо като българския. Американците имат причина да се гордеят, че Роберт колеж е дал не на малцина челни български граждани образование, та с това са играли една особена роля в издигането на българския народ... Издигането на самата Япония не е било повече бележито и неочаквано от издигането на България."

Затова най-съкровеното му желание е да предаде опита и знанията, които е получил от най-бързо проспериращата страна в света, и предимствата на "англосакския характер, както сам го нарича, на своите сънародници. И наистина се заема с тази задача с възрожденски жар, но получава само разочарования.