С добавката току-виж надхвърлим 111 000, географите ще кажат с колко. Така тази мъничка добавка ще доведе до

внушителна нагледна промяна

и ще си е струвала усилието.

Но и без нея България не е “земя като една човешка длан”, както казва поетът (Георги Джагаров) с мазохистична наслада. Тя по-скоро е от големите (11-а в Евросъюза и 15-а в Европа от 50 държави).

Започналото преди повече от 30 г. европейско раздробяване явно ще продължи. След СССР, СФРЮ и ЧССР ред им е да се разпаднат на Великобритания (без Шотландия) и на Испания (без Каталуния и Баския). Белгия - тази измислена държава - пък е на път да се сцепи на френска и фламандска част. Украйна също губи територии.

Така България ще се изкачва още в тази класация, стига да не я превземе някой междувременно.

Експедицията

За измерването на координатите бе нужно Главна дирекция “Гранична полиция” да разреши достъп до самата гранична бразда. Иначе екипът на “168 часа” рискуваше се озове с белезници в някой кауш при шляещите се край браздата кюрди, афганци, малийци, сирийци и др. Със съдействието на Лора Любенова от Пресцентъра на МВР главен комисар Захарин Пенов допусна екипа и даже подсигури граничен патрул за придружител. (Патрулите обаче се оказаха твърде заети да ловят сирийци. Екипът пое към браздата на собствен ход и нагази в сняг, а после безславно затъна в голяма кална локва.)

В него участваха доц. Александър Сарафов от Софийския университет “Св. Климент Охридски” и асистентите Ахинора Балтакова и Веселин Младенов. Първата цел бе пирамида 106 до кюстендилското село Жеравино.

3 граници: Духът на Паси витае над снежни бразди

По 8-километровия черен път след с. Бобешино екипът стигна границата по време на великденските празници. През 1920 г. махалите на Жеравино са разсечени от нея. Училището, чешмата и черквата останали в България, но повечето къщи са оттатък. Сега отсам е безлюдно, няма ни една читава къща, на всички постройки висят катинари. Черквата е залостена и гола, без утвар. Училището е празно, без мебели. Чешмата не тече, макар че до нея едно бъбриво табло оповестява за някакво “реновиране” с пари по европейските програми.

По браздата до пирамида 106 се гази сняг цял час по стръмен баир, обрасъл с драки. Провираш се и те ти късат джинсите, но какво са едни джинси пред олтара на Отечеството! На върха пирамидата се оказва с координати 42°18'39,60'' сев. ширина и 22°21'36,76'' изт. дължина.

Следващата пирамида 107 е историческа и знакова. Стърчи в точка, която събира 3 граници - на България, на Сърбия и на Македония, и затова е с тристранна форма. На всяка страна са изсечени държавни инициали - РБ, РМ и РС. Преди години външният ни министър Соломон Паси, какъвто си е иновативен, домъкнал тук колегите от Белград и Скопие. Снимали се, ръкостискали се, потупвали се дружески, скрепявали добросъседството, клели се в европейските ценности... Символично!

Но уредите отчетоха координати 42° 18' 46,89'' сев. ширина и 22° 21' 36,25" изт. дължина - над 10 метра на изток в сравнение с пирамида 106. Можел е, можел е Мони Паси да омае с нещо гостите и да изкрънка тези 10 метра, че и повече. Той знае как: чрез даването на “рамо” за тяхното членство в НАТО. Ще се направи, че може да им даде рамо, а може и да не им даде. Тогава 3-те граници биха се събрали не във вдлъбната към нас чупка, а на върха на красив прав ъгъл, съответстващ на геометрията в емблемата на НАТО.

Между пирамидите стърчат ниски маркиращи камъни, белосани и също с номера. Добавени са при последното обозначаване на границата. (Виж карето “Правен режим”.) Следвайки ги, човек вижда, че линията им не е права. Ниският знак 455-1 е вклинен на запад с още 10-20 м. Поставени върху него, уредите отчетоха 42°18'42,36'' сев. ширина и 22°21'35,31'' изт. дължина - цяла секунда и половина по-малко спрямо пирамида 106. Така бе установено, че не пирамида 106, а знак 455-1 под нея е най-вдадената на запад българска точка в този район. В чест на скромния й откривател тя получи името “Чек пойнт Роско”.

Напредване в дъжда (“Анабазис”)

Второто измерване пак бе през великденските празници, когато обаче над Западна България небето се продъни и валя дъжд колкото за цяла година. Точката по границата, която трябваше да бъде достигната, бе до Връшка чука във Видинско. А там вече бе валяло цяла седмица и се стигна до трагичните наводнения в района.

Колата на “168 часа” затъна в грамаден гьол на черния път от село Киреево към границата и почна да се пълни с вода. Екипът нагази до кръста в гьола, за да я избута, но безуспешно. И понеже бе късно следобед, възникна дилема: Ако ще викаме помощ да тегли колата, ще се мръкне и измерването пропада. Ето защо екипът я заряза и продължи към границата пеша. Надеждата беше на връщане поне покривът на колата да се вижда над локвата.

Последва двучасов преход в ужасна кал през пресечена местност, където наскоро е имало горски пожар. Екипът се измокри повече, отколкото ако бе отишъл на баня. На 3-метровата полоса, грижливо разоравана някога, за да си личат стъпките, сега растяха дървета и трънаци. Двеста метра преди нея изоставена застава се цъклеше с кухи прозорци. Близо до нея на кота 435 м с тематичното име Затворница стърчеше 15-метрова вишка от винкели. На нея, изглежда, ще да е дежурял снайперист, тъй като на площадката горе имаше скоби за закрепване на оръжието.

Самата площадка нямаше предпазно заграждение. Войникът се е виждал целият, но явно не се е очаквало да бъде обстрелван. От вишката на Затворница можеше да се заключи, че границата ни е била охранявана от невъоръжени нарушители, а не срещу агресори и диверсанти.

Допреди 15-20 години охраняването е било много строго. Участъкът с протежение над 20 км е бил пазен от 120 войници.

Бегълците са били все в посока на запад. Не само и не толкова българи, колкото немци от ГДР, унгарци, поляци, чехи. Сърбин е бягал към България само ако го издирват за убийство. На граничарите са давани по-големи награди за застрелян нарушител, отколкото за заловен и това е най-мръсната тайна на иначе славните ни гранични войски. Убийствата са били чести. Сега

там е най-пустото

място в България

Най-много някой малиец да се прокрадне, но не. Граничен полицай каза, че тях ги мързяло да драпат през баири и избирали пътищата, където ги ловят лесно. Да бягаш от комунизма, е било далеч по-голямо геройство.

Все пак на самата полоса екипът залови нарушител - 3-сантиметрова костенурка, която неистово драпаше да духне в Сръбско покрай гранична пирамида 403. “168 часа” обаче прояви бдителност и взе решителни мерки за осуетяване на това дръзко бягство. Нарушителката бе неутрализирана, като бе обърната по гръб. После бе въдворена в треволяка на родна земя на цял метър от полосата.

Пирамида 403 бе висок колкото човешки бой стълб от бетон на 15 м отвъд полосата. Маркираше самата гранична линия. Откъм сръбска територия бяха изсечени буквите СФРJ, а от нашата страна - НРБ.

С времето те избледнели, но някой наскоро е почернил с боя само буквите в нашата част.

Поставени върху стълб 403, уредите показаха географска ширина 43° 48' 47,13''. За екипа важна беше географската дължина. Тя бе засечена на 22° 21' 26,1''. По името на откривателя й Александър Сарафов тази точка бе наречена “Чек пойнт Сашо”.

Екипът обходи границата нагоре и надолу от тази точка, за да се убеди, че и в двете посоки границата се огъва на изток. На 80 метра на юг имаше блато, което преливаше от дъждовете. Мътен поток се спускаше през просеката в малко дере. Въздухът смърдеше на сероводород от гниенето.

Това блато липсва на българската топографска карта, с която екипът бе снабден. Затова то бе наречено Сръбското тресавище. Покрай него държавната граница плавно завива на изток към следващия граничен стълб. Уредите на това място отчетоха географската ширина с 1,7 секунди от градуса по-малко от стълб 403, т.е. по на юг. Географската дължина на тази точка бе 22° 21' 25,21''.

За всички измервания бе възприета допустима статистическа грешка от 1 сек заради разликите в отчитанията на уредите.

С оглед на тази грешка точката при блатото се оказа с още 0,9 секунди по на запад от стълб 403. В метри разликата възлиза на 21,7 м. По името на откривателя й Веселин Младенов точката при миризливата вада от Сръбското тресавище бе наречена “Чек пойнт Веско”. Тя е най-западната в този граничен район. При сравняване с данните от с. Жеравино се оказа, че именно тя е най-западната точка и на България. Спрямо пирамида 106 тя е по на запад с цели 10,45 секунди (240,5 м), а спрямо знак 455-1 до нея е с 9,5 секунди (218,6 м).

Оттегляне в дъжда (“Катабазис”)

Почти по мръкнало екипът се върна при колата и я завари в учудващо добър вид - наводнена само до седалките. Спусна се в Киреево и още в първата къща попадна на добра жена. Славка Савова даде въже за теглене и тръгна в дъжда да търси някой съселянин с трактор. Бяха обходени всички къщи с трактор пред тях.

Отказите на стопаните бяха еднотипни - “Не ми пали”, “Синът го кара, ама го няма”, “Мека ми е гумата”, “Опериран съм и вече не карам” и пр. Савова каза, че се срамува от съселяните си. “Много лоши хора сме станали тука. А навремето не беше така”, вайкаше се тя.

Все пак се намери кой да дойде на помощ. Мъж в маскировъчна винтяга, който се представи като Андрейко Окейко. Усмивката му разкриваше само два зъба. “Ти от кой вестник си?”, питаше той по пътя, надвиквайки трактора си. “Аха, “168 часа”. Нали не си комунист?”

Окейко изтегли колата като бръмбар - сламка. Щом тя запали, той търти да бяга с трактора. Екипът го догони чак на шосето, за да му се отблагодари. До гьола остана да стърчи забравената тринога, така че тя бележи мястото - “Чек пойнт Окейко” .

Последици

Априлското измерване на “168 часа” безспорно доказа, че най-западната точка на България е при Връшка чука, а не в Кюстендилско, както твърдят и самите гранични полицаи, патрулиращи там. Данните от него сочат и че удължението в западна посока при Киреево е с почти 219 м спрямо фиксираното в литературата. Е, не е като да си върнем Западните покрайнини, както зове Волен Сидеров. Но поне е някакво начало.

Първата последица от това е, че територията на България може да се преизчисли. Както най-западната точка е посочена погрешно, така и територията е премерена погрешно и грешката е същата - 219 м. Ако си представим България като салфетка по средата в горната половина на кръгла маса, тази салфетка мръдва колкото един косъм спрямо масата. Да, с издърпването на една точка от границата й и с избутването на друга България не се разширява като шагренова кожа. Само ръбът на салфетката се смачква на едно място и се изправя на друго. И все пак това са цели 219 м.

А и земната повърхност не е плоска маса. Тя е по-скоро като гръб на костенурка - изпъкнал и прорязан от неравности. Релефът на двете места е различен, така че няма как да не се появи разлика и в площта. Преизчисляването трябва да отчете площта на специфичните гънки по този релеф. Всеки може да прецени на око колко площ ще се добави, като се вгледа в коя да е карта на България. Ще види, че най-близо до левия ръб на листа й (най-западна) е точката в Кюстендилско. Отвесно нагоре по нейния меридиан срещу реалната най-западна точка при Връшка чука минава шосето от Зайчар за Княжевац. То е дълбоко в сръбската територия и на картата тази грешка е с километри - колкото са километрите от Владая или Божурище до Околовръстния път на София.

Не е пренебрежима

грешка, нали?

(Всяка карта изкривява пропорциите, тъй като показва облото като плоско. Но за толкова малък участък от земното кълбо това изкривяване е почти нищожно.)

Другата последица от априлското измерване е, че се променя дължината на два от диагоналите, по които е определена точката “географски център на България”. Той е изчислен от учени от БАН начело с проф. Младен Младеновски по 6 математически метода. Намира се в Габровския Балкан и е побит тържествено от президента Желю Желев на поляната Узана през декември 1991 г. Там на географския център му е издигнат и паметник. След настоящата публикация на “168 часа” би следвало президентът, без да се помайва, да се качи на Балкана и да помести центъра на югозапад. С колко точно?

Центърът на България, оказва се, е побит приблизително и донякъде произволно. В края на 2012 г. двама географи от Софийския университет го определят, като пресичат диагоналите от 1000 точки по всички граници. В студията на Руслан Нургалиев и Марин Русев координатите му са: 42°45'37'' сев. ширина и 25°13'40'' изт. дължина.

Ахинора Балтакова от екипа на доц. Сарафов изчисли разстоянието от географския център до двете посетени гранични пирамиди - във Видинско и в Кюстендилско. До знак 455-1 над с. Жеравино разстоянието от центъра е 240,03 км. До пирамида 403 в района на Връшка чука разстоянието е 259,98 км.

Разликата е 20 км. Така че ще трябва да отместят знака за центъра малко на югозапад. И пак ще има снимки, ръкостискания, потупвания и големи, почти конски усмивки пред камерите. А в шумотевицата ще забравят да нарекат точката на името на нейната откривателка Ахинора Балтакова “Чек пойнт Нора” .

Правен режим

Държавната граница между България и Сърбия е определена в чл. 27 на Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. Потвърждава я чл. 1 от Парижкия мирен договор след Втората световна война.

Границата е прокарана по терена през 1920-1922 г. Обозначават я пирамиди, чийто вид е утвърден от международна комисия. Първата е на левия бряг на Дунав на румънска територия. Тя обозначава линията, разполовяваща устието на река Тимок. Границата минава на юг по талвега й. След реката пирамидите се поставят така, че всяка да се вижда от двета й съседни. Освен разораване, за да няма неволни или умишлени нарушения, както и за да няма спорове и промени в полза на местното население, границата е белязана и с плитък ров и купове камъни.

Опазването, обозначаването и поддръжката на граничната линия и знаците по нея са работа на МВР и по-точно на Гранична полиция. По сръбската граница тя действа съгласно двустранна конвенция от 12 ноември 2003 г. С конвенцията е създадена смесена комисия, която заседава поне веднъж годишно. Срешение на тази комисия между 2004 и 2010 г. по границата са поставени още около 3000 помощни знака (като 455-1). Всеки е определен с правоъгълни координати. Границата върви по прави линии между знаците.

Литературата по въпроса

Във “Физическа география на България” от 1956 г. под редакцията на Живко Гълъбов на 32-ра стр. пише: “Южно от в. Връшка чука в Стара планина лежи найзападната точка 22 градуса 21 минути и 30 секунди и. д.” Мястото е посочено точно, но координатите са завишени с 10 секунди.

Същата точка с точно същите координати е посочена за най-западна и в “Географски речник на България” на Жечо Чанков от 1957 г. Там обаче се твърди, че това е самият връх Връшка чука.

В “География на България”, т. 1 от 1966 г. под редакцията на Инокентий Петрович Герасимов и Живко Гълъбов най-западните координати са с още 10 секунди на изток - 22° 21' 40'' и. д.

След 11 години във “Физическа география на България от” 1977 г. под редакцията на същия Живко Гълъбов на 37-а стр. пише: “В местността Жеравино - Кюстендилско, лежи най-западната точка на България - 22° 21' 40'' и. д.”

В “География на България” от 2002 г. за най-западен е упоменат връх Китка с координати 22°2'... След третата двойка цифрите не са отпечатани. Същата грешка и пак с недописване се явява и през 2013 г. в енциклопедичния “Географски речник на България” от Светлин Кираджиев. В него кородинатите са 22°22...

В “Природна география на България и Черно море” авторите Тодор Кръстев и Светла Станкова благодарят на сектор “Геодезия и картография” на Гранична полиция за предоставените директни GPS измервания на гранична пирамида 106 на 1 км северозападно от връх Китка.

Дават координати на тази точка 22°21'36,8'' източна дължина.

Данните са като засечените от екипа на доц. Сарафов. Така измерванията на екипа и на геодезистите от МВР взаимно потвърждават своята голяма прецизност.

Вижда се, че в географската литература цари разнобой, но от 40 години се е наложило погрешно мнение, че най-западна е точката в Кюстендилско.