Българска следа има от превъоръжаването на армията през Първата световна война до ъглошлайфовете, чушките

и компютрите в ново време

Всяка година националният ни празник 3 март се отбелязва не само у нас. По традиция в руските медии също излизат материали, посветени на българското Освобождение, и в тях се повтаря един познат наратив: "А знаете ли, че ако не бяхме ние, нямаше да я има България?".

И наистина руснаците, заедно с българските опълченци, както и представители на други народи - украинци, румънци, молдовци, финландци, сърби, поляци, литовци, грузинци, арменци и т.н. - имат основна заслуга за полагането на основите на Третата българска държава и затова често се казва, че те са ни дали свободата. Друг е въпросът, че почти неизменно след това в много от статиите

не се пропуска

да се спомене,

че въпреки този хуманен акт, и при двата световни конфликта през ХХ век България е била на страната на противниците на Русия.

Но връзките между двата народа имат и други корени, защото и ние, българите, през последния близо век и половина сме дали много на руската държава във всичките форми на съществуване. Този сравнително по-малко известен факт също е тема за рускоезичните автори и предизвиква учудване, а понякога и дебати. Най-често, разбира се, исторически спорове предизвикват азбуката, книжнината и християнската вяра, но има и по-слабо известни наши заслуги към руската държавност и култура, следите от които са се запазили до наши дни.

Така например скоро след Освобождението много българи на руска служба дават принос за укрепването на армията на голямата северна империя. Един от тях например е Симеон Ванков, който има огромни заслуги за превъоръжаването на руската армия през Първата световна война. Тогава, за разлика от Освободителната война, Руската империя излиза от първия голям военен конфликт през ХХ век отслабена и унижена - през 1905 г., за първи път в историята, една от великите сили е победена от азиатска страна - Япония.

Значението на българина за развитието на руския, а по късно и на съветския военнопромишлен комплекс по категоричен начин е защитил историкът Максим Артемиев на сайта Forbes.ru. Подобно на много българи в онази епоха, и роденият през 1858 г. Ванков е получил образованието си в Русия, а след идването на правителството на Стамболов тя

окончателно станала

и негова втора родина

В утрото на 2 май 1915 г. позициите на Трета руска армия под командването на българина генерал Радко Димитриев при град Горлиц в Галиция са засипани от град от снаряди. След 13-часов обстрел германците под командването на генерал Август фон Макензен започват настъпление. Царските войски не могат да удържат и отстъпват завзетите наскоро територии. Явлението получило названието "глад за снаряди" и в началото на войната

от него страдали

не само руснаците,

а и британската и френската армия. Причината е, че никой не очаквал Първата световна война да се проточи толкова дълго. Всъщност тя се оказала конфликт от нов тип и в нея храбростта на войниците отстъпвала на чисто икономически показатели.

И именно на българина Ванков се паднала нелеката задача да се пребори с "глада за снаряди". Свищовлията бързо изготвил няколко копия на френски снаряди и ги представил в Главното артилерийско управление (ГАУ) с приложени секретни планове. В управлението разгледали документите, оценили потенциала им и веднага му възложили да оглави уникален проект, станал известен по-късно като "Организация на упълномощения от ГАУ инж. С. Н. Ванков за производство на снаряди по френски образец".

Основното в него било в най-кратки срокове да се организира в Русия производството на 3-дюймови снаряди - основния калибър в полевата артилерия, по френски лиценз. На практика трябвало не просто да се въведе нова технология, а от нулата да се изгради цял нов отрасъл на промишлеността.

Ванков енергично се заел с осъществяването на плана. Чертежите, изпратени от френските съюзници, били получени през януари 1915 г., а през май същата година 37 завода вече изготвяли гилзи за снаряди. В крайна сметка за "организацията на Ванков"

работели 442 държавни

и частни завода,

произвеждащи цялата номенклатура от изделия, необходими за направата на снарядите. В края на 1916 г. благодарение на нея руската военна промишленост вече произвеждала 783 000 3-дюймови снаряда на месец. И както свидетелстват руски историци, всичко се дължало на "доверието на собствениците на заводите в генерала и на авторитета на неговите инженери пред ръководствата на предприятията". Така през юни 1916 г. при офанзивата на генерал Алексей Брусилов, един от най-големите успехи на руснаците през Първата световна война, руската армия вече не знаела какво е да имаш проблем с боеприпасите.

Интересно е, че генерал Симеон Ванков запазил позицията си и след Октомврийската революция през 1917 г. Тогава Ленин лично се запознал с прочутия артилерист и оръжейник и препоръчал българинът да бъде назначен като военен инженер-технолог към Главното артилерийско управление на Червената армия. Болшевишкото правителство бързо оценило, че специалист като Ванков не е за изпускане - през 1919 г. той бил назначен за шеф на отдела по военната промишленост към Висшия съвет за народно стопанство.

Под негово ръководство минало производството на т.нар. "специална продукция", или целият военнопромишлен комплекс на СССР. Симеон Ванков умира в разгара на Сталиновите репресии през 1937 г. в Москва и казват, че се споминал точно преди да го арестуват, но оттогава на българите в огромната страна им излязло име на "техничари".

Съдбите на двата народа, колкото и несравними да са по мащаб, се преплитат още повече след Втората световна война. Затова и в по-ново време български следи са обект на дискусии сред руснаците. Така например и досега

там ъглошлайфът

се нарича "болгарка"

Причината за това е очевидна - този инструмент се появява на съветския пазар от България, тъй като по време на тясната интеграция в рамките на СИВ руснаците ползват изключително инструментите от този вид, произвеждани през 70-те под марката "Елтос" в Ловеч.

Българското влияние се усеща и в наши дни на чисто битово ниво. Показателно е, че дори и сега, когато руснак си поръчва пица, обикновено му се налага да отговори на въпроса дали иска да има "български чушки" в нея.

"Сред моите познати има няколко души, които са объркани и дори възмутени от факта, че на руски език сладките чушки по някаква причина се наричат "български", а не сръбски, руски, украински или американо-мексикански", пише например известният руски блогър Александър Барбов, който е бил студент у нас. "И кои са тези българи?" - правят гримаси в надменно презрение те. "Виж,

грабнаха дори гърците

Кирил и Методий

и ги наричат свои". Освен всичко друго, според тези умници българите имат непозволената наглост да празнуват 24 май не на клубно-училищно-самодейно ниво, а на държавно ниво, обявявайки го, о, ужас, не за Ден на славянската международна, а изключително на българската писменост и култура."

Една от версиите за името на зеленчука е, че руското му наименование е дошло от рекордния износ от България през годините на соца. Още в края на 50-те и през 60-те години у нас неслучайно се появяват нови отрасли на хранителната промишленост и нови рекорди - да речем, през 1963 г. за пръв път България е на първо място в света по износ на домати (760 000 тона, от които 240 000 за износ). А някои продукти, като чушките, получават добавка "български" към името си на руски и до днес се наричат "болгарский перец", защото в страната се внасят именно от България. В същото време България активно изнася и цигари, които, според "Известия", руснаците харесват и са били много популярни в миналото. Ненапразно българският тютюн е увековечен не само в българската, но и в руската литература.

Но който смята че ние сме били само суровинен придатък към огромния Съветски съюз, вероятно греши. Броени години след смъртта на Сталин любознателният дух на българите учудва всички, когато въпреки обективните трудности и недоимъка се обръща към

най-напредничавите

технологии в света

Така още през 1961 г. е създаден "Витоша" - първият български компютър. Любопитното е, че според разкази на съвременници, когато машината била демонстрирана на международната изложба "България строи социализъм" в Москва през 1963 г., местните учени не могли да скрият изумлението си. Нещо повече - технологията им се видяла толкова изпреварила времето си, че оттогава взели да наричат собствената си разработка в тази област "тиквата".

На изложбата нашият компютър изпълнява задачи като решаване на системи от уравнения, показване на графична информация и изписване на пропагандни надписи като "България строи социализъм" и "Само Левски". Това е било впечатляващо за времето - компютрите все още са били новост дори в напредналите страни, а малката България вече е

поела по нов път

на развитие

През 70-те и 80-те години тя става най-компютризираната страна в социалистическия блок и се специализира в производството на изчислителна техника, като осигурява около 40% от компютрите в СИВ.

Основните модели, които България изнася за СССР, са от серията "Правец" и някои от моделите на ИЗОТ ("Изчислителна, Записваща и Организационна Техника"), които са били съвместими с международни стандарти като IBM и Apple. "Правец 82" е сред първите масово произвеждани български компютри, които си проправят път към Съветския съюз. Те са широко използвани в образованието и администрацията по това време.

Български и съветски специалисти си сътрудничат активно, което води до съвместното производство на компютри в Минск, а през 1985 г. започва производството и на Правец 16: 16-битов компютър, който е съвместим с IBM PC. Този модел бележи прехода към по-модерни технологии и също е изнасян за СССР, като става

един от най-популярните

компютри там

По това време заводът в Правец произвежда около 60 000 компютъра годишно, а СССР е основният клиент. Още от самото начало на разработката им през 1965 г. в СССР се доставят и прочутите навремето български калкулатори "Елка".

Заради способностите си, в този период много български специалисти са ангажирани и в мащабни проекти на руска земя. Този процес се развива особено с приетата през 1971 г. "Комплексна програма за по-нататъшно задълбочаване на икономическата интеграция на страните членки на СИВ".

В рамките на този план България участва в изграждането например на газопровода "Союз" (тогава се нарича "Оренбург - Западна граница на СССР"), Киембаевския азбестодобивен комбинат, Уст-Илимския дърводобивен комплекс. НРБ доставя машини, оборудване, материали за тези съоръжения и след пускането им получава газ, азбест и целулоза за период от 12 години.