Гаранциите за сигурност май са ябълката на раздора в преговорите за мир - неясно е какви са и кой ще ги даде

“Даваме чисто злато, а в замяна получаваме руда” - това заявява украинският екоминистър Юрий Костенко през 1994 г.

Днес думите му звучат пророчески. Президентът на Украйна Володимир Зеленски отказа да даде 50% от земните богатства на страната си на Вашингтон поради липса на гаранции за сигурност за Киев. Той обаче направи грешката да удари публично егото на президента на САЩ Доналд Тръмп, обвинявайки го, че вярва на “лъжите на Москва” и така си спечели етикета “диктатор”, който републиканецът му лепна.

Печеливша в този момент на напрежение между Тръмп и Зеленски, изглежда, е Москва, която се изплъзна от изолацията на Запада със смяната на администрацията в Белия дом и седна на челна позиция на масата за преговори в Рияд. Украинският лидер явно усети, че вятърът на промяната не духа в исканата от него посока, и след срещата си с пратеника на Тръмп за мирните преговори Кийт Келог заяви: “Украйна е готова за силно и ефективно споразумение за инвестиции и сигурност с президента на САЩ”. Но без да споменава разковничето - редките метали.

Нека се върнем назад. В годините след краха на СССР Западът се опитваше да оформи нова рамка на сигурността по света. Тогава Юрий Костенко е част от преговарящия екип на Киев и поставя на масата въпроса как Украйна ще даде “златото си” -

огромните запаси от ядрени оръжия, в замяна на дългосрочна закрила

Костенко предлага познатите днес гаранции за сигурност, подписани от САЩ и Великобритания, които да ангажират съюзниците на Украйна със защитата на страната. Впоследствие обаче той е отстранен от преговарящия екип, а наследниците му не получават каквито и да е било гаранции във финалното споразумение, известно като Меморандума от Будапеща, само неясни “уверения”.

Така на 5 декември 1994 г. Киев взема решение, за което вероятно съжалява и до днес, и подписва меморандума, по силата на който се отказа от ядрения си арсенал - тогава трети по големина в света. В замяна на страната се дават уверения, че ще получи гаранции за сигурността си, включително и от Русия. Именно върху тази сделка лежат обещанията на Европа да брани Киев, а по думите на Костенко от м.г. това е и системата, която “се спука като сапунен мехур”.

Сега гаранциите за сигурност отново са на дневен ред. Съюзниците на Украйна се надпреварват по обещания да я защитават от по-нататъшна руска агресия, но, изглежда, го правят с лека ръка. Пример, който говори достатъчно, е гръмкото обещание на Тръмп да спре войната в Украйна “в първия ден” от мандата си. Това, разбира се, не се случи, и новата администрация в Белия дом преформулира обещанието си в до “първите 100 дни”.

Има две опции за гаранции за сигурност, които страните от НАТО да предложат на Украйна в контекста на мирно споразумение с Русия, коментира пред “Форейн полиси” висш западен служител, запазил анонимност. При първата страните от Алианса се анжажират с

дългосрочна военна и финансова подкрепа за Киев,

след като прекратяването на огъня влезе в сила. Този сценарий не изключва на Украйна да ѝ бъде позволено да стане част от трансатлантическия блок в бъдеще.

Вариант две предвижда Украйна да влезе под защитата на НАТО по член 5. С други думи, ядреният чадър на Запада ще бъде разпънат до Киев и както Европа, така и САЩ, и Канада ще поемат ангажимента да защитават страната. Докато при този сценарий Русия вероятно не би нападнала Украйна отново, НАТО би бил задължен да се опълчи на Кремъл, ако все пак се стигне дотам. Именно поради това както НАТО, така и Русия по-скоро не биха застанали зад предложението.

Вариант едно обаче по същество е просто продължение на настоящата ситуация. Това е проблемът, който Киев има от години - истинските гаранции за сигурност идват с вземането на трудни решения, а празни обещания се дават лесно. През 2014 г., когато Киев и Москва седнаха за първи път на масата за преговори, след като руски спецчасти се включиха към сепаратистите в Донецк и Луганск, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) заедно с Франция и Германия поеха инициатива да пазят мира в региона. Това доведе до първото споразумение от Минск и ОССЕ се ангажира да следи за нередности, но в сделката липсваха сериозни последици при наличието на такива. Сепаратистите напълно пренебрегнаха споразумението, а последвалото второ такова от Минск също не постигна особен успех.

След години на неуспешна политика между Киев и Москва в крайна сметка се стигна до повратния момент - началото на войната на 24 февруари 2022 г.

Тогава Путин произнесе реч, в която заговори за “денацификацията” на Украйна и свалянето на правителството в Киев. Кремъл обаче явно не очакваше, че войната ще продължи повече от няколко дни, и започна да търси компромис.

Зеленски изрази готовност за разговори с Путин, който обаче свика екип от преговарящи, а президентът на Беларус Лукашенко беше нагърбен с ролята на посредник. Така първите преговори за мир започнаха в Беларус 4 дни след началото на войната и продължиха в Истанбул до пролетта. Въпреки усилията на дипломатите обаче от тях излезе едно мъртвородено споразумение, известно като Истанбулското комюнике. Кой обаче е виновен, че преговорите пропаднаха?

Първоначално, за изненада на мнозина,

Москва и Киев бяха готови да си стиснат ръцете по редица въпроси

Сделката предвиждаше Украйна да се откаже от членство в НАТО, да няма чужди военни бази на територията си, както и да свие армията си. В замяна Киев трябваше да получи гаранции за сигурност от други страни, че ще реагират, ако Кремъл нападне отново. Русия и Украйна бяха единодушни, че възможни гаранти трябва да са Великобритания, Китай, САЩ, Франция и самата Русия. Проектът, изпратен до “Ню Йорк таймс” чак през 2024 г., показа, че Москва е искала към списъка да се добави и Беларус, а Киев - Турция.

От мирните преговори обаче нямаше и помен през май 2022 г. Когато Истанбулското комюнике излезе на бял свят м.г., се появиха твърдения, че колективният Запад е отговорен за провала му, тъй като “не е готов войната да приключи”. В интервю руският външен министър Сергей Лавров даже открито обвини експремиера на Великобритания Борис Джонсън, че е “отхвърлил” комюникето. Според проф. Сергей Радченко от университета “Джонс Хопкинс” един от най-големите проблеми при преговорите от 2022 г. идва от Вашингтон, тъй като в замяна на неутралитета си Киев е очаквал твърди ангажименти от Запада да се притече на помощ, ако Русия нахлуе отново. “Този въпрос не е бил повдиган по-рано пред американците”, обясни Радченко. Киев, меко казано, е изненадал Белия дом и оттам са били категорични: “Това не е в наш интерес”.

Другият проблем идва с това, че не било ясно колко всъщност е сериозен Путин по отношение на преговорите. Според рамката от Истанбул страните щели да се притекат на помощ на Киев само “въз основа на решение, съгласувано с всички държави гаранти”. С други думи,

Русия щеше да има право на вето върху всяко решение,

свързано с колективната отбрана на Украйна. С напредването на хода на войната освен това исканията на Кремъл вероятно щяха да станат по-мащабни. Зеленски същевременно все повече отхвърляше идеята, че Путин някога ще приеме разумни условия.

Важна роля за полагането на основите на мира вероятно ще изиграе пратеникът на Тръмп за мирните преговори Кийт Келог. Още през април м.г. той предложи САЩ да организират прекратяване на огъня в Украйна, но да продължават да дават оръжия на Киев, “за да гарантират, че Русия няма да атакува отново”. Според Келог

НАТО трябва да затвори вратата за членство на Украйна

“в замяна на всеобхватно мирно споразумение с гаранции за сигурност”.

Какви биха били гаранциите обаче, остава неясно. Подобна риторика подхванаха редица западни лидери и изглежда, Украйна се оказа в центъра на един уроборос (змия, захапала опашката си - б.а). Подобно на 1994-а понятието “гаранции за сигурност” май е изгубило всякаква конкретика. Основната разлика, смята Юрий Костенко, е, че “Западът осъзна апетита на Русия към империализма”. Когато преговаряше с тогавашния руски президент Борис Елцин, посочи Костенко, “западният свят се надяваше, че Русия ще премине към демокрация и ще бъде интегрирана в различни структури, включително НАТО. А сега? Всичко вече се промени”.

А защо Европа стои като изгонена в ъгъла, при положение че Старият континент вероятно ще плати високата цена в контекста на подкрепата за Украйна след войната? Подходът на Тръмп смути дълбоко ЕС, а вицето му Джей Ди Ванс допринесе за това с острите си упреци към ЕС на Мюнхенската конференция. Макар администрацията на Тръмп да показа ясно, че евросъюзниците не са добре дошли на масата за преговори, тя ги насърчи да предоставят гаранции за сигурността на Киев. Както неотдавна предупреди съветникът по националната сигурност Майк Уолц, “основният ни принцип” е, че европейците “трябва да владеят този конфликт занапред. Президентът Тръмп ще го прекрати, но що се отнася до гаранциите за сигурност, те ще бъдат изцяло за сметка на ЕС”. Въпреки че САЩ по-скоро бягат, когато се заговори за гаранции за сигурност, не е в техен интерес Европа да се провали в подобна мисия.

Ако перифразираме старото виждане при учредяването на НАТО, целта за Украйна трябва да бъде “да държим руснаците навън, европейците вътре, а американците на повикване”. ЕС може да постигне това по няколко начина, коментират експертите Пол Стейрс и Майкъл О'Ханлън. Първо - Европа трябва да предложи на САЩ реалистичен план как заедно ще помагат на Украйна в бъдеще. Второ - европейците трябва да помогнат на Киев да зисили отбраната си, като разположат значителен военен контингент там. Става дума за поне 20 хил. войници. Това може да стане чрез сделката “Берлин плюс”, чиято цел е да улесни ЕС при ползването на средства на НАТО в подкрепа на собствените си мисии. Възможен вариант е и създаването на нова военна коалиция, подобна на водената от Великобритания JEF за реагиране в Северна Европа и Балтийския регион, но по-голяма. Според Стейрс и О'Ханлън

в подобна военна структура би било добре да участват България

Франция, Германия, Полша, Румъния и Великобритания.

Реално обръщението на Майк Уолц към ЕС е и донякъде правилно. Брюксел наистина трябва да направи повече, но двете скъпи световни войни от миналия век трябва да напомнят на Уолц, че сега не е моментът САЩ да рискуват, като се оттеглят от Украйна, дори и след като оръжията замлъкнат.