За тънката линия между “провала” и медала на олимпийските игри

Представяхте си, че се снимате с олимпийската шампионка Стилияна Николова, нали? И с момичетата от ансамбъла?

Част от най-голямата сила на олимпийските игри е, че те раждат истории и мечти, най-широките усмивки, най-сладките, но и най-горчивите сълзи. 

Състезание като никое друго, чието величие може да се усети само ако си част от него. 

Мнозина се опитват да бъдат част от величието, коментирайки. Логично, олимпийските игри са феномен. От онези, за които всички говорят. 

Споменавайки Стилияна Николова и ансамбъла по художествена гимнастика, хайде да вмъкнем и поне един елементарен спортен детайл в анализа от говоренето за провал до говоренето за медал.

Но хайде пак по-отдалече. Представете си, че 4 години се готвите за най-голямото събитие във вашата сфера. Печелите право да отидете и да се състезавате с най-добрите в света. Нека всеки си представи как в своята професия изпипва най-дребния детайл. Ставате по тъмно, лягате по тъмно. Във времето между тези две събития във всекидневието повтаряте до полудяване онова, което работите и дай боже, обичате. Ще ви дам пример, близък до моята работа. Писането. Стигнали сте във вашите си олимпийски игри в дисциплината писане. За 90 секунди трябва да сътворите най-големия шедьовър. Да кажем, по тема, която научавате в първата от тези 90 секунди. Владеете перото умело, влагате сърцето си. Представете си, че го правите и пред пълни трибуни с крещящи хора (колкото и да е абсурдно точно за този спорт). Трябва да запазите концентрация, дори да се вдъхновите още повече, ако сте от най-добрите. Наистина сте сътворили шедьовър. Накрая се оказва, че в бързината за разкриване на целия си талант и потенциал сте пропуснали една запетая. Нищо и никаква запетая, ще каже някой, който просто чете шедьовъра. Но нейно величество пунктуацията е част от голямата игра. Защото на олимпийски игри и най-дребният детайл е важен. И заради тази изпусната запетая губите шанса си за златен медал, нищо че сте се готвили 4 години за него. Нищо че вчера, когато сте се борили и да попаднете изобщо в борбата за медалите, сте били номер едно. И нищичко не е пречило на гения ви да бъде оценен от съдиите, не само от зрителите. На олимпийските игри е важно да си фамозен, безупречен и безгрешен в точно определен момент. Там вчера и преди час нямат значение. Мечтата ви се е изплъзнала точно в онзи момент. Дали заради прекалено вълнение, защото сте за първи път на подобно събитие? Дали защото просто в гладиаторската битка с най-добрите във вашата област в този ден е имало по-достойни, по-добри? Вместо радост, вълната от която да се усети чак до Олимп, следва тъга, дълбока като океана. А той става все по-дълбок. Заради сълзите ви.

18-годишната дебютантка Стилияна Николова отиде на олимпийските игри, носеща на крехките си плещи златните очаквания на цял един народ. Очаквания, че тя ще бъде кралицата в художествената гимнастика. Като умения, класа и трудност на съчетанията си тя беше готова. В онзи точно определен момент, в който трябваше уж резонно да си осигури място в битката за медалите, просто се пречупи психически. Направи грешки, които никога не беше правила в голямо състезание в четирите си, изпълнени с шампионска сложност съчетания. Остана на 4 десети от точката до класиране във финала. Шок. За целия свят. Най-вече за нея.

Дебютантките от ансамбъла бяха безгрешни фурии в квалификацията. Влязоха във финала с първа оценка. Златните очаквания към тях станаха още по-големи. И точно в мига, в който трябваше да са безгрешни, точно в съчетанието с пет обръча под петте олимпийски кръга треперещият от напрежение въздух сякаш скова за част от секундата една златна българска ръка. Едно хвърляне на обръч се оказа късо. Вместо в друга златна ръка обръчът падна на земята. Тихичко, а всъщност стоварващо целия свят върху пет туптящи до лудост български сърца. Шампионското съчетание с трудности, непосилни за повечето най-добри, в точното време завърши с две грешки. И близо 4 точки от космическата заложена оценка също паднаха на земята. А онези сърца... От Космоса се озоваха на дъното на океана. Грешките си бяха техни. В този ден и час други бяха безгрешни. И по-достойни за златото. В крайна сметка българските момичета останаха на 3 десети от медалите. На най-болезненото, четвъртото място.

Но нали не сте изпуснали нишката. Все още говорим за тънката линия между “провала” и медала. А на олимпийски игри тя може да е като най-тънкия косъм. Като най-тънката запетая...

Какво са 4 десети в художествената гимнастика, обяснени простичко като примера със запетайката? Едно пропуснато или не добре изпълнено търкаляне с топка или обръч. Едно търкаляне в трудност с уреда... И мечтата ти може да се изтърколи...

Какво да говорим за големите грешки, които струват цяло състояние. Не просто злато, струват повече от злато.

Но кой не греши в това, което прави? В това, което обича. Аз ли? Вие ли?

Макар и на “извънземния” спортен форум все още говорим за състезания между хора. Обикновени или необикновени, но хора. Състезаващи се най-вече със себе си. После - с останалите най-добри.

Ще върна лентата една олимпиада назад. На игрите в Токио Боряна Калейн завърши пета. Пета от всички момичета в света, които в момента правят това, което прави и тя - играе художествена гимнастика. Боряна плачеше. Смяташе, че е провал, защото не е взела медал. Просто защото целите и мечтите бяха по-високи. Мислеше да се откаже. В дълги периоди живееше в дълбините на онзи неприятен океан от емоции. Но спечели игрите със себе си, за да стигне пак до олимпийски. Не се загуби и в "игрите на другите", които не просто не й вярваха, но я натискаха по-надълбоко с подмятанията, че не е достойна, че "пак" ще се провали. Тя победи и себе си, победи и тях. България отново заслужи сребърен медал индивидуално в художествената гимнастика след Адриана Дунавска при дебюта на родните грации ва олимпийски игри в Сеул през 1988-а. Пак, след 36 години! Постигна го "провалилата се" Боряна! Игра сякаш няма утре. Като железен воин, въплътил се в нежното тяло на нежно българско момиче. С 8 от 8 изиграни безгрешно съчетания в квалификацията и на финала. Със силата на българката да пребори всичко и всички. И да успее. Въпреки всичко и всички. Въпреки себе си дори.

В Париж по-добра от нея беше само Дария Варфоломеев. Същата Дария, която се страхуваше само от една гимнастичка - Стилияна Николова. Малката голяма Стили, която единствена имаше по-голяма трудност в съчетанията си от Варфоломеев. Същото българско момиче, което беше готово за титла, но не стигна до финала. И се озова в океана.

А колко бяхме сигурни само, че ще е златна, нали?

Какво значи сигурност в спорта на олимпийски игри? Има и такива явления. Има го и в български вид. Карлос Насар. В неговия спорт и в неговата битка с най-добрите в света наистина имаше само един шанс да не победи - да не излезе да вдига.

И ето ни сега. Всеки иска да се снима с великия ни шампион, със световния рекордьор, с момчето, което би взело златни медали и в по-горни категории, ако му позволяваха да го направи. С Крал Карлос Първи. Повелителят на Париж. Любимец на България.

Думите звучат гордо, нали? И пак само той знае колко тона желязо и пот се крият зад златния блясък. Но когато желязото е опряло до кокала, снимката не е интересна. Тогава вървежни са други думи, равняващи се на непосилни тежести. Освен ако не си по-силен, за да ги пропускаш с лекота, или да ги използваш за извор на нова мотивация.

Като Боряна, с която днес ще се снимат и такива,

които вчера я натискаха към дълбокото

Представяхте си Стилияна, летяща със златния медал, под петте олимпийски кръга, нали? Може би щяхте да напишете за тази снимка "Закачете я в Лувъра". Представяхте си златните снимки на дебютантките ни от ансамбъла, нали? Като онези на диамантените момичета, на единствените ни досега олимпийски шампионки в художествената гимнастика, направили повече за българската гордост от всеки политик. И те си ги представяха. Макар да останаха на големи грешки и малки "запетайки" от тях. "Запетаи" като цяла пропаст до мечтата. Тяхната. Общата.

Сега е време за избор. Дали да ги бутаме към пропастта и да гледаме дали ще се измъкнат въпреки всичко. Или да им подадем ръка. И да крачим към мечтата заедно.

Дали ще се преродят от "провала", зависи само от тях. Олимпийските игри са училище за живота като никое друго. Примери и учители има. Трябват воля и сила.

Нашият принос може да не стигне и за "запетайка". Но е по-добре да надскочим самите себе си и да опитаме да им го дадем.

Затова - снимайте се сега със Стилияна, когато е "сама в океана"! Снимайте се сега с четвъртите. Този кадър ще е по-златен и от онзи, когато те са златни.