• Нямаме борса, в която да инвестираме, лихвите в банките са почти нулеви, търсим сигурност и убежище
• През 1929 г. средната стойност на жилище в София е 1,4 млн. лв. Един от всеки трима-четирима притежава дом

Когато руските войски минават Дунава през 1877 г. по време на Руско-турската война, те се смайват от добре поддържаните собствени къщи на българите, с градинки и дворове. От какво идваме да ви освобождаваме, питат изумените руснаци, които само 16 години по-рано са били крепостни и не знаят какво е семейно жилище. Колкото и да са били бедни, нашите сънародници от векове винаги са знаели, че трябва да имат свой имот.

Българинът при всички условия, в които е бил поставен, не просто е държал да има собствен дом, но намирал и начини да се сдобие с него. Тази тенденция не е прекъсната дори по времето на комунизма, въпреки че тогава едно семейство имаше право да притежава само един апартамент и една вила. А днес пазарът на имоти непрекъснато се разраства. По данните на Евростат за миналата година цените им у нас са се покачили с над 10%.

Интересна е първата статистика от началото на XX век по този въпрос.

През 1907 г. например 9959 мъже и 15 681 жени в София живеели от парите,

които получавали от наематели на имотите си. Това показват данните на Националния статистически институт (НСИ). Значи още тогава сънародниците ни са използвали къщите си за инвестиция и като източник на допълнителни доходи. Строителството също процъфтява. През 1905 г. жилищните сгради в столицата са 58 034, а 5 години по-късно вече е имало 59 359 къщи. Отделно от тях са преброени и постройки, които не са били предназначени за живеене, но са изпълнявали тази функция. Средно една къща е била обитавана от по 7 - 8 души.

За началото на XX век не са останали данни колко точно са били собствениците на жилища, но има за 1932 г., когато София наброява 300 хиляди души, по спомените на юриста, писател и изкуствовед Драган Тенев. Притежателите на имоти са 79 856 души, тоест приблизително един на всеки трима-четирима. Тогава около една трета от стойността на къщата е била теглена като кредит от банка. Останалите 2/3 от цената българите са осигурявали, като са продавали ниви или са спестявали от заплати.

От отчетите на Българската ипотекарна банка става ясно, че през 1929 г. тя е заела 79 746 000 лв. на 185 софиянци за жилище. Институцията е оценила имотите на 260 691 000 лв. Средно това означава по около 1,4 млн. лв. на постройка. Като се има предвид, че по-голямата част от тях са били едноетажни, със сигурност те са били доста по-евтини. Скъпите са 5-етажни, които са били ограничен брой. За сравнение заплатата на прогимназиален учител е била 3500 лв., шлосерите са вземали между 944 и 6300 лв., а работниците в тютюневите фабрики – между 420 и 6800 лв. Средната пенсия пък е била 1774 лв.

През 1935 г. стойността на жилищата в София е станала средно 1,8 млн. лв. Тогава същата Българска ипотекарна банка е отпуснала кредит на 103-ма софиянци на стойност 38 814 000 лв. за къщи, които са оценени общо на 185 313 000 лв. От останалите банки само Българската земеделска и кооперативна банка (БЗКБ) е посочила подобни заеми за жилища. Например през 1911 г. тя е дала 4874 ипотечни заема на столичани. През следващите години броят им намалява, като през 1936 г. са минимумът – едва 81 нови за цялата година. През 1940 г. БЗКБ вече е отпуснала 298 кредита и после по време на Втората световна война отново броят им спада. Други банки не са посочили такава статистика, така че е трудно да предположим колко точно са били строежите през отделните години между двете световни войни.

В същото време в онзи период в Германия няма свободен пазар на имоти,

националсоциалистите разпределят жилищата чрез общински структури.

Чрез закон от 1900 до 1951 г., а в източната част до 1990-а, е забранена собствеността върху апартаменти. Целта е била да се намалят съдебните дела между съседи, но това ограничава германците и много малка част от тях притежават жилища. Само много богатите са имали цели сгради. Дори и в съвремието ни германците много повече живеят под наем. След 2000 г. 85% от берлинчани са били наематели. За цялата страна собственици са едва 45%. Статистиката за 2022 г. показва, че над 50% от германците не живеят в собствено жилище. За сравнение, 85% от българите са настанени в свой имот.

На какво се дължи това? 

Обясненията са няколко.

“От една страна, има народопсихологична основа – обяснява психиатърът д-р Любомир Канов. - От друга, ми се струва, че огромният брой спестявания в български банки при почти нулев процент лихвена печалба стимулира българите да погледнат в посока към реални обекти, където могат да вложат спестени пари. Традиционно това са жилищата.”

Според него често хората не си правят добра преценка за бъдещата полза от покупката. У нас има най-много необитаеми имоти на глава от населението в сравнение с другите европейци и американците, а децата на собствениците никога няма да се върнат, за да живеят в тях.

“Освен това има и друг фактор, който се нарича липса на смислени вложения на спестяванията – продължава докторът. - В България няма добре развит капиталов пазар, борса с акции и възможност да се инвестира във фирми, срещу което да се получават дивиденти и стойността им да се увеличи. Българинът разчита на традиционното си чувство да има къща и земя.”

Третата причина е в характерното за сънародниците ни копиране от другия.

“Стадно се втурваме към определени действия, като се ослушваме и оглеждаме какво прави комшията. Когато възникне импулс да се купува, гледаш да не останеш по-назад, особено ако имаш някой лев, който си получил в резултат на продажба на земя на село – обяснява д-р Канов. - Искаш апартамент в големия град. Така селските райони опустяват и капиталът се вкарва в постройки в градовете, част от които са необитаеми.”

Допреди на власт да дойдат комунистите през 1944 г., такива грандиозни преселения не е имало.

Хората са живеели по родните си села и градчета.

Имали са поминък. “Всички жилища бяха по-хармонично разпръснати и начинът на живот беше много по-човешки.

Когато бях дете, София беше 300 000 души, а Пловдив – 150 000. Варна още по-малка – разказва д-р Канов. – По времето на комунизма започна скоростната урбанизация с комплексите чудовища. Преди това нямаше добра транспортна система, но хората можеха да живеят в хармония със себе си и семействата си. Не идеализирам тези времена, но се живееше по-човешки. Соцкомплексите изглеждат като неизлечима рана на българската територия.”

Д-р Канов, който е живял над 30 години в САЩ, даде пример с американците, които са много по-динамично и по-малко свързано с родното място общество. Хората сменят професията и жилището си 5 - 6 пъти в кариерата. Мястото за живеене е свързано с работата им. Когато намерят друга, по-добре платена, се местят. Затова и не инвестират така масово в покупка на жилища.

Освен това в САЩ и в Западна Европа цените може да нарастват с по-ниски темпове, но като цяло сумите на квадратен метър са несравнимо по-високи от тези в София. Дори от най-скъпите имоти в българската столица.

Четвъртата причина за привързаността на българина към собствено жилище

се корени в неговия консерватизъм.

Моят дом е моята крепост, гласи поговорката. “По време на 500-годишното османско господство сънародникът ни се е криел, създавал е семейство и се е размножавал. За съжаление, общото, общественото му е било чуждо – казва още Любомир Канов. – Домът е бил един вид убежище и чрез него се е стремял да избегне стълкновение с държавата. А ако може да избегне и данъците и да я надлъже.

Това е била стратегията на оцеляването през тези векове. Минали през българските територии западни пътешественици разказват за чудовищната разруха на пътищата. По тях са минавали армиите и който е бил наоколо, е трябвало да ги храни и пои, поради което българинът е бягал в планините. Оттогава за сънародниците ни

държавата е враг, а личното жилище – убежище от нея”.

Петата причина за стремежа към собствен имот е, че това създава чувство за сигурност.

“Ние имаме висока нетолерантност към неопределеността, стремим се към устойчивост. А условията на глобалните кризи, през които минаваме – пандемия, войни, социални и икономически сривове, фокусират хората да търсят сигурност – обяснява психологът проф. Маргарита Бакрачева. – Всяка нация е отворена различно към нови неща. Българите се притесняват от тях и държат да имат стабилност. Ориентирани сме към сигурността.”

Според проф. Бакрачева тази характеристика се е получила през вековете. Предава се от поколение на поколение като послание. Натрупва се във времето и не е създадена в конкретен исторически период. Стремежът да се запасим с нещо сигурно ни кара да купуваме още и още имоти, чиито цени непрекъснато растат.

И няма никакви признаци тенденцията да се обърне и да заприличаме на германци или американци.