Известната тв водеща е поредният гост в подкаста "24 часа от живота", в който любими лица и по-малко разпознаваеми публично българи говорят за важните неща - любов, семейство, здраве, кариера, предателства, приятели. Анатолий Попов преди три години създаде този нов канал с марката "24 часа" - "24 часа podcast". Обичайно историите от хартиения вестник са ценната добавена стойност на сайта ни. Но вече се случва и обратното - историите от сайта влизат във вестника. Правим го, защото най-важното от тези едночасови разговори си заслужава да бъде прочетено, не само чуто.

Акценти от интервюто:

• Истински ми опротивя Мира, телевизионното лице – страхувах се, че ще бъда съдена, че остарявам на екрана
• Отказвам и забранявам да ме наричат писател. Написала съм роман и книга с разкази и толкова, това не ме прави писател

-Коя Мира Добрева е днес пред мен?

- Една променена жена. Първият ми роман “Светулки зад решетките” ме извади от мен самата. Той ме обърна, преиначи ме, наби ме, шляпа ми шамари до безпаметност и накрая ме разболя. Не съм го осъзнавала към момента, в който пишех, колко дълбоко приемах това, което чувах.

Не знаех много неща за алкохолизма. Когато първият човек, с когото говорих, се разкри пред мен, си помислих, че си измисля и че това, което чувам, не може да е вярно. Понеже той е мъж, го помолих да ме запознае с жена алкохоличка, за да видя дали ме лъже. Някак си вярвам повече на жените. Той ме запозна с втората жена, която срещнах по този повод, и няма да забравя, че с нея много се чудихме къде да отидем да седнем.

Много се страхувам да ходя с моите информатори по заведения, защото ме е страх да не ги провокирам да поръчат нещо. Някои могат да живеят сред алкохол и не му обръщат внимание, други обаче се изкушават и въртележката се завърта отново.

Чудехме се много къде да застанем с тази жена, беше миналата зима и седнахме на една пейка в Докторската градина. Започнахме да говорим и така се бях вглъбила в това интервю, записвах три часа и половина, целият ѝ живот почти, че на следващия ден бях настинала, както и тя. Чухме се и осъзнахме, че сме болни. Имахме нужда да споделим една с друга, да си разкажем.

Много пъти този роман се опитваше да ме накара да спра. Смятам, че Божията ръка беше протегната над мен. Принципно не мога да работя нощем, никога през живота си не съм го правила. Романа го пишех и нощем. Ставах и пишех, и пишех, боляха ме ръцете. Сутрин се събуждах и си казвах: “Понеже съм гледала по филмите как всичко трябва да изтрия”. Прочитах написаното и ми харесваше, оставях го и си казвах: “Ще видим по-нататък дали ще остане”.

След това физически се разболявах малко по малко. Не можех да ходя на работа, няколко пъти спирах да пиша. 

- Има ли в романа ви автобиографичен момент?

- Една от героините съм аз, но няма да кажа коя. Не най-драматичната роля е моя.

- Какво казвате на старото си аз?

- Довиждане, край, няма те, приеми го, друга си, усмихни се и продължавай.

- Кои са уроците от дните, в които бяхте в кома в болница?

- Хем опитвам да не го споменавам, защото не искам да му придавам важност или не го проумявам още... Това беше част от смъртта и не искам да ѝ давам живот и затова не обръщам много внимание.

Определено ме промени. Направи ме много по-ведър човек, много по-щастлив, по-осъзнат в доброто човек, който вижда предимно хубавите неща, които му се случват. Преди бях по-вторачена в това “защо сега това не е така, защо нещата не са такива?”. Ама защо да са такива? Те са такива според моята гледна точка. Когато съм се родила, подписала ли съм декларация, че животът ще бъде такъв и такъв, и с кого съм сключила договор какъв да е животът ми? Аз сделки с Бога ли ще правя как ще ми се случват нещата?!

Този шамар, който получих, беше, за да се осъзная, че не мога да поставям условия как да протича животът ми, освен в частта, в която това зависи от мен. Каквото зависи от теб, го правиш както трябва, и остави нещата да се случват. При теб ще идва това, което ти даваш. Затова единственият смисъл в този живот е да даваш. Много - пари, имане, думи, всичко, което носиш в себе си. 

- От кои грешки си взехте поука?

- Господи, те са толкова много! Преди бях избухлив човек, много нетърпим. Исках моментално нещата да се поправят, и то не от мен, а от другите, които са ги извършили. Бях изискваща, това е ужасна тежест за околните. Да искаш непрекъснато нещо от тях и те да бъдат други, най-вече ако може да приличат на мен, за да ми е удобно на мен.

Разбрах, че така няма да стане, защото не се чувствам добре от това. Искам хората край мен да са повече радостни, отколкото недоволни от себе си. Искам да знаят, че значат и струват много за мен, а не че аз искам нещо от тях. Да са спокойни, че искам да им дам, а не да им взема. Искам да знаят колко са скъпоценни. Какво поправих в мен след случката през лятото - вярваш ли ми, че не съм повишавала тон, не се карам, не изпитвам гняв. Дано това да ме държи дълго и завинаги, защото и на мен ми е добре да живея така.

- Изцяло нов човек, пречистен…

- Аз не го осъзнавам. Ако трябва да съм честна, непрекъснато някой ми го казва, дори децата ми казват, че съм много различна.

- Колко е важно човек да загърби егото ?

- Най-важното. Не да го загърби, първо трябва да убиеш егото в себе си, да го смачкаш, да го унищожиш, да го стриеш на прах и вдън земя да го заровиш. Това е основният принцип на християнството, защото в Стария завет казват: “Обичай ближния”, но нали “Око за око - зъб за зъб”. Християнството е точно това - обичай ближния повече от себе си, дай му и своята си риза. Ако има нещо, което човек да е научил от Светото евангелие, е точно това. Махни аза, ако можем да го кажем на съвременния език. Не може да има “аз” преди всичко.

- Да се върнем на 1996 г. Помните ли първия си ден в “Календар” като репортер?

- Да, помня и никога няма да го забравя. Изпратиха ме на убийството на Андрей Луканов. На няколко места бяха изпратили репортери - на улица “Латинка”, където той живееше, на мястото на убийството. Спомням си тогава Анна Заркова, за мен беше абсолютен колос и връх в журналистиката, особено в криминалната.

Тя стоеше до мен и аз си казвах: “Господи, никога не искам да ставам криминален репортер, но поне да мога да стана нещо и тези хора да не се питат “тази до мен коя е”, защото тогава всички се питаха. Бях дребна и русичка и не вдъхвах доверие на човек, който би могъл да напише и два реда.

- Сега телевизията липсва ли ви?

- Не! Приключих с нея. Работя в БНТ и съм отговорен редактор на “Отблизо”, работя и в други предавания, най-вече в документалната поредица “В кадър”. Правя документални филми и много ми харесва това. Направо съм изненадана каква страст изпитвам в правенето на документалистика. Не съм откривала досега това нещо в мен. Сякаш екранът, което пак е егото и азът, затова толкова категорично и смело реших да го “захвърля”, не само не ми липсва, ами благодаря на Бог всяка неделя, че няма да съм на екран.

Не знам какво е това нещо, което се случи с мен. Наистина болницата много ме преобрази. Аз преди това напуснах. Усещах от две-три години, че не го искам това, че то ми вади егото на преден план, не исках да ставам сутрин да се гримирам, за да отида на работа. Преди ефир не спях по цяла нощ от смущение. Истински ми опротивя Мира Добрева, телевизионното ѝ лице.

Животът на село в детството ми ме научи да работя по 16 часа на ден. Днес разбирам, че не е правилно, защото ме доведе до болница 

- Кога се случи това?

- Когато започнах да пиша “Светулки зад решетките”, или по-скоро когато започнах да проучвам историите. Три години четох много и изслушвах много. Чудех се откъде да започна, кое да е основното в романа. Тогава попаднах на много духовна литература, бях решила дори да уча богословие, защото такава жажда имах за това знание. Това, което сама добивах чрез книгите, които имам у дома, и от приятелите, с които се срещах, не ми беше никак достатъчно. Тогава започнах да забелязвам една въпиюща нужда да се променя и да махна външното, показното, лустрото.

Не ме разбирай погрешно, аз в момента много обичам хубавите чанти и скъпите обувки, красивите дрехи. Не казвам, че ще стана клошар и няма да се гримирам и да се обличам както преди, но не искам показността ми да се вижда по този начин. Не искам да бъда по телевизията. Това никак не означава, че другите хора трябва да правят така. Всеки трябва да усети своя край. Моят край дойде сега, на друг краят никога не идва.

На мен Кеворкян ми липсва на екран, аз искам да гледам такъв тип журналистика, не ме интересува на колко години е. Много други хора, които не са екран и са по-възрастни от мен, ми липсват.

- Защо ги няма вече тези хора?

- И аз съм се замисляла дали конюнктурата ги изхвърля, или животът. Телевизията не обича стари лица, мен от това може би ме беше страх. Не исках да бъда съдена за това, че остарявам. Просто ме беше ужасно страх от това. Признавам си, че много удари понесох през годините. 

- За какво си мечтаехте като малка?

- Във всеки случай не да пиша книги, това ми дойде не знам откъде. Исках да бъда телевизионен журналист и само това. Беше ме страх, че нямам никаква друга мечта, пък трябваше да дам шанс на Бог, не може да искаш само едно нещо.

Новините и до ден днешен са ми страст. Все по-малко гледам телевизия, но връщайки се отнякъде, имам 20 минути, в които мога да правя нещо във вкъщи и то да не е писане. Чак не мога да повярвам, че нямам да пиша, пускам си някои от каналите и отивам на новините. Гледам непрекъснато новини и не мога да живея без тях, обичам си ги и това си ми е от много малка. Никога не съм мислила, че ще дръзна да напиша роман и ще вляза в това поприще, на което не принадлежа. Отказвам и забранявам да ме наричат писател. Написала съм роман и книга с разкази и толкова, това не ме прави писател. 

- Вашето детство е минало в село Старцево, разкажете ми за него.

- Животът на село ме е научил на много важни неща, за които си давам сметка едва сега. Много дълго време съм се съпротивлявала срещу това, че е трябвало да работя като дете, че са ме учили да ставам много рано и не съм го искала, че не сме имали пари, че е трябвало да работя за първия си касетофон, че е трябвало да се моля да отида на море. Страшно много се съпротивлявах срещу това, защото ми се струваше, че децата в градовете просто ходят на море и си имат касетофони, а аз трябваше да правя повече от тях, за да имам тези неща. Много се бунтувах.

Сега си давам сметка, че точно този живот на село ми е дал всичко. Научи ме, че мога да ставам рано, за да пиша, мога да ходя на работа, без да се уморявам, да работя по 16 часа на ден, което от днешна гледна точка казвам, че не е правилно, защото ме доведе до болница. Животът на село те учи на труд. Нямам някакво хубаво детство, за което да ти разкажа, защото детството на едно дете на село е свързано с много работа и много съпротива срещу родителите, защото ти трябва да попиташ дали може да отидеш на кино, и това да е свързано с голяма разправия, защото не може да отидеш на кино, когато има работа.

Бях много бунтарско дете и исках много и книги да чета, и да ходя на кино. Сега се гордея с всички прочетени книги през детството си. Прочетените тогава книги остават завинаги.