В свое разследване от 18 декември в. "168 часа" доказа, че залавянето на Васил Левски преди 140 г. не е резултат от срещата му с две заптиета на Пази мост по пътя за Къкрина. За целта бяха използвани топографски и картографски способи, с които бе установено, че от моста е нямало достатъчно видимост и е било невъзможно заптиетата да проследят движението на Левски след срещата си с него. Това означава, че залавянето на Апостола не се дължи нито на негова небрежност или самонадеяност, нито на злощастна случайност.

Така остава в сила станалата традиционна историческа версия, че Левски е заловен, защото е бил предаден. Обезсмислят се изводите в един куп книги и статии, излезли в последните 20 години с цел да опровергаят тезата за наличие на предател. В последния си брой на 2012 г. "168 часа" очерта кръга на възможните предатели на Левски и описа петима от тях. Днес продължаваме темата с шестия и най-вероятния - поп Кръстьо Никифоров.

Поп Кръстьо намразва Левски на 14 август 1872 г., когато в Ловеч е убит младият слуга Стойчо Гиргинов. Убиецът е Левски.

Апостола и Вутьо Ветов от Видраре влизат по пладне в дома на Денчо Халачев да вземат пари за организацията. От доста време той е обещавал да даде за делото, но все се извъртал. Сега те са решени да го принудят да плати.

Облечени са като арнаути, а Вутьо носи пушка и "шестак" (6-заряден револвер). Отпорват една дъска и влизат, но вътре няма никого. Семейството на Халача е в Троянския манастир. Двамата трошат вратите и раклите да търсят пари, но намират само 1400 гроша. Затова решават да чакат Денчо и да го притиснат за обещаната сума.

Вместо чорбаджията обаче влиза слугата му, вижда Вутьо и надава вик: "Тичайте, хора!" Двамата се сборват, Левски се спуска да помага и пада в суматохата, а слугата го хваща за гърлото и почва да го души.

Левски си дава сметка, че крясъците са привлекли хора около къщата, ще дойде и полиция. За да усмири слугата и да го сплаши с оръжие, той вади кама и го бодва с нея. Но онзи почва да крещи повече и да стиска Левски още по-здраво. Следва втори, вече силен удар с камата. Младежът отпуска ръце, Левски се откопчва и двамата с Вутьо изскачат от къщата. Левски крещи нещо на турски и размахва окървавената кама. Насъбралата се тълпа се пръска, прави им път и те се укриват, като създават и първоначалното впечатление, че са турски разбойници.

Престъпление,

грешка, грях

Според някои изследователи това изглежда като убийство при самозащита. Левски се бори с младежа и гледа само да се отскубне, затова не използва оръжие. После прибягва до него, но не за да убие. Едва когато няма друг начин да се спаси, Левски нанася смъртоносен удар.

Слугата е невъоръжен, но пък и Левски не се е въоръжил специално с цел да убие именно него. Той от години се движи постоянно с пищов и кама. Така че предумишленото убийство се изключва. Слугата е 24-годишен здравеняк и е стискал силно гърлото на Левски. Въпреки това той не вади камата от страх да не бъде удушен. Но когато паниката на слугата се смесва с болката от първото пробождане, ръцете му стягат хватката. Вече уплашен за живота си, Левски нанася повторния удар.

От правна гледна точка този случай се квалифицира като убийство при евентуален умисъл, извършено в резултат на превишаване пределите на неизбежната самоотбрана. При това повечето от обстоятелствата утежняват вината на извършителя: взлом, кражба и употреба на оръжие срещу слугата въпреки численото превъзходство.

Един-два фактора са в полза на Левски и смекчават вината му: Вутьо не помага в схватката, така че Апостола от един момент насетне се бори за живота си и също е в състояние на афект. Вторият му удар с камата е конвулсивен и поради това е непремерен, тъй като Левски от доста време не е можел да си поеме дъх.

Въпреки това до края на живота си той е изтерзан от чувството за вина. Макар да е бил и в хайдушка чета, и в легията на Раковски, макар да е живял години наред в постоянна опасност за живота си и да е бил преследван, Левски не е убивал българин. Стойчо е единственият.

Апостола подробно описва случая на Каравелов и искрено се разкайва. Признава го и за единствен свой грях, иска и получава опрощение за него в двете си последни изповеди пред свещеници - в Сопот и под бесилото в София. Действията на Левски включват варианта да е убил слугата, за да не бъде издаден. Така сам той ги обяснява на Каравелов, такова е и мнението на повечето историци. Стойчо е познавал Апостола, защото по-рано е бил прислужник и в дома на Иван Драсов. Левски обаче се изплъзва и укрива успешно години наред, без да убива всеки срещнат, който го е разпознавал. Няма защо да постъпва другояче точно в този случай. Откак е създал организацията и я ръководи, са извършени общо само 4 покушения, като едното - на Стоян Пенев - става без знанието на Левски.

Като цяло "Ловешкото приключение" е

ужасен провал

То уронва авторитета на Левски тъкмо когато срещу него се е надигнал бунтът на Димитър Общи и на комитетите в Тетевен, Плевен и др. Стига се до нечуваната дързост на комитетския куриер Анастас Попхинов, който пише на Апостола:

"Недеи ми туку стапа на краката, че ша са изправа един пат и ша та клацна в челото, и нема да ма забравиш за секоги."

За много историци акцията в Денчовата къща е първата от съдбоносните грешки на Левски, отвели го до бесилото. Според тях пътя към неговата голгота бележат не предателствата, а грешките на Апостола поради лоша преценка, подценяване или от самонадеяност.

Убийството в енорията на поп Кръстьо стряска и възмущава ловчанлии и той е солидарен с тях в осъждането му. При това то е вече третото за няма и месец и на попа му идва много. На 21 юли по заповед на Левски е отрязана "една черна глава". Дяконът Паисий, наместник на ловешкия митрополит, е уличен в измяна и Димитър Общи го екзекутира в Орхание. На другия ден той докладва за стореното в писмо до Левски:

"Посред нощта по 4 часа ударих черна душа владишка Дяконо шпионин! 2 часа живел па е пукнал сос 2 куршума сам го наранил."

Само 5 дни по-рано в Лясковец е заклан Васил Козлев - ненавиждан местен чорбаджия и заклет враг на революционното дело. Убийствата хвърлят поп Кръстьо в

дълбок смут

Той е уплашен от смъртната присъда над Паисий - духовник като него. Смята, че делото, на което се е посветил, тръгва в лоша посока и се извращава. Революционният терор и насилственото събиране на средства, за да се купува оръжие, според него се превръщат в самоцел.

Сред членовете на тайния комитет в Ловеч поп Кръстьо е "най-издигнатият". Като духовник той е външно смирен и особено предпазлив и сдържан в обществените си изяви. Но в самата организация, както уверява Захари Стоянов, е крайно предан и усърден и изобщо е "много развит човек".

Кръстьо е син на ловешки свещеник, отначало се занимава с търговия и участва в борбата срещу гръцките владици. После е учител във Враца, оженва се там, запопва се и се връща в Ловеч.

Кръстьо Тотев Никифоров е умен и образован, влече го книжовната работа, пише стихове, отбира и от журналистика (както са я разбирали тогава) и замисля да издава вестник. Това кара Левски да го препоръча за списувател на Каравелов в Букурещ.

Попът има в биографията си и друг актив - бил е съратник на Раковски и пръв донася неговите съчинения в Ловеч. Това му печели уважението на Левски и голям авторитет в организацията. Той обаче е и самостоятелен в оценките си за хора и събития, не се влияе от авторитети и не им мълчи. Знае се например, че макар да е "чиракувал" при Раковски, той е бил несъгласен с неговите двойни дипломатически игри и ги е оспорвал открито пред него.

Участникът в легията Христо Иванов-Големия по-късно пише за него: "Поп Кръстьо беше при Раковски ученик и го издържаше Раковски, но каква благодарност - да отиде на Раковски, отваря му сандъка и му открадва парите...И го беше усадило на 3 г. сръбското правителство в Тепчидере със синджири. Чи по бомбардирането на Белград помолихме Раковски, че го освободи."

Въпреки авантюрите на младини и най-вече заради църковния му сан поп Кръстьо еволюира като просветител, книжовник и идеолог, не като боец и бунтовник. Като касиер и председател на комитета пише писма, държи парите и върши организационната работа, но

не пипа оръжие и е

чужд на насилието

Ето как той коментира арабаконашкия обир на хазната и убийствата на слугата Стойчо и на дякона Паисий в последните страници на своя требник. Те са писани в края на 1879 г. като самозащита срещу обвиненията в предателство:

"Тий като бяха чисти и мъдри хора и като знаяха разумно да вършат работата си, защо вършиха такива глупости и варварства, та доведоха работата до там? Кой и защо уби дякон Паисия, когато той беше невинен човек, и който при зидъхванието си не изказа убийците ако и да ги знаеше кои са? Кой и защо уби невинното младо момче в Лович (в Денчовата къща) и защо отиде там? Народ ли да събужда, или къща да обира и хора да убива - Всичките тези глупости докараха работата до там, според Евангелието: "с каквато мяра мерите и на вас ще ви се отмери." Ако тези народодвигатели ся наемаха да събудят народа на въстание, то с обирание на къщи и хазни и с убиване на невинни хора ли трябваше да бъди? Или тий мислеха, че с това щат можат да набавят потребните на въстанието? Това може и едно малко дете да разбере, че е глупост."

Разкритията след Арабаконашкото приключение водят до ареста на Димитър Общи и той започва да издава. Като главни комитетски дейци в Ловеч Общи посочва Марин Поплуканов и Димитър Пъшков и те са арестувани на 30 октомври. Самият

поп Кръстьо

също е предаден

от Общи, който обаче не знае името му и поради това турците погрешно отвеждат в София друг свещеник - престарелия поп Лукан. Като го вижда, Общи уточнява външния вид и възрастта на поп Кръстьо. А и турците бързо се убеждават, че старият поп не е съзаклятник. Следва телеграма до Ловеч да бъде арестуван поп Кръстьо.

Арестът е извършен на 18 ноември 1872 г. Това е и датата, на която след изтезания

попът се пречупва

Преди нея той не може да бъде уличен в нищо. Затова някои историци му приписват едно подмамващо според тях писмо от ловешкия комитет. То е с дата 7 октомври и в него Левски е призован "да додиш да ся споразумейми какво и как има да работим". Според други обаче автор на това писмо е Марин Поплуканов. Така спорът кой е предателят на Левски се свежда до въпроса за авторството на писмото.

Иван Унджиев е искал от МВР графологична експертиза и тя е доказала, че то е писано от поп Кръстьо. Този извод обаче е контриран с обвинение към проф. Унджиев, че си служи с "милиционерски методи", за да изкара предател поп Кръстьо и да оневини Марин Поплуканов.

Изводът на експертите обаче е включен в изданието на Унджиев за Левски от 1945 г. Да, към тази дата графолозите в МВР вече наистина се водят милиционери. Но експертизата е извършена доста по-рано - около или преди 9 септември 1944 г. - когато същите експерти са все още полицаи.

А и самият Левски е бил наясно кой е писал писмото и кой е предателят. В отговора си до комитета от 12 декември, когато Марин Поплуканов е вече в ареста и Левски отлично знае това, той поръчва да се избягват всякакви контакти с поп Кръстьо. Левски пише, че в Ловеч един член на комитета е извършил "предателство истинно и предателство без да ще, от страх". "Ако на това се отречети и секи каже от Вас незнам, то аз знам и ще ви го кажя да го видити кои е", пише Апостола.

Подозренията му срещу попа са породени от факта, че той е арестуван и пуснат само след един ден. Пренебрегнато е и искането попът да бъде изпратен в София на тамошната следствена комисия. Не само това - вместо да продължат, арестите на вече известните на властта комитетски дейци по градове и села се прекратяват.

Властта е избрала

тактика на успиване

В Цариград Мидхат паша и неговата клика имат интерес да се вдига повече шум за разкритата конспирация в Дунавския вилает на империята. Така се компрометира конкурентната клика, която държи властта и е излъчила велик везир. И става видно, че тя е проспала появата и разрастването на подривна организация на българите под сянката на султана. Кликата на Мидхат паша цели да разшири разкритията и да предизвика вълна от арести из цяла България, като в крайна сметка в основата на българското съзаклятие да се открие "ръката на Русия".

Властта обаче няма интерес да раздухва случая, а обратното - гледа да го потули и омаловажи, за да не привлече вниманието на чуждите посланици и консули и да избегне международен скандал. Затова и съдът срещу съзаклятниците е свикан да заседава не в Цариград или Русе, не дори и в Търново, а в забутания град София, който е център само на санджак.

Арестите спират не защото софийският затвор вече е претъпкан, а защото властта няма интерес от "дело на века". Тя отлага арестуването на стотици комитетски дейци, които са известни, и хвърля всички сили за залавянето само на един човек - водача на съзаклятието, когото нарича Дяколевски.

В този контекст вече става ясно защо ловешкият каймакам пренебрегва искането на София поп Кръстьо да бъде доставен и защо тя сама се отказва от това искане 6 дни по-късно. Вече са в сила нови указания на преките началници от Русе и Търново да се заложи капан на Апостола. Поп Кръстьо е примамката в него.

Нека и църквата да си каже

Случаят с убийството на слугата, наричан още "Ловешкото приключение", не изменя общата нагласа на българския народ към Левски. Но от конкретните обстоятелства около него донякъде зависи дали Апостола някога ще бъде обявен от Българската православна църква за свещеномъченик (понеже е бил дякон), а защо не и да бъде канонизиран за светец.

В сонма на българските светци вече има доста свирепи убийци - серийни и масови. Така е, защото, макар убийството да е формална пречка пред канонизацията, често и сякаш по целесъобразност тази пречка се е пренебрегвала.

Фактът, че най-великият българин все още не е обявен за светец, означава само едно: Църквата е страдала от жигосването на поп Кръстьо като предател, което в годините на комунизма е било клеймо и за самата Църква.

Днешната държава обаче не е комунистическа, а и Църквата навлиза в свой следващ етап с избора на нов патриарх на мястото на починалия Максим. Без съмнение Светият синод може да направи много, за да осветли някои въпроси, свързани с Левски. Той би могъл например частично да вдигне тайната над предсмъртната изповед на поп Кръстьо и да направи достояние на науката само най-важното нещо от нея.

С мълчанието си обаче БПЦ показва, че следи докъде ще стигне пълзящата реабилитация на поп Кръстьо и дали с нея ще се ангажира официално и държавата. В замяна БПЦ евентуално би разгледала в благоприятна за Левски светлина въпроса за неговата нетленност.

Такава сделка без съмнение ще е политически коректна. Но тя ще е най-позорният и за Църквата, и за държавата сговор между двете. 

Тук четете в какво се изразява предателството на поп Кръстьо и всички аргументи за и против него.