За 3 месеца през 1949 г. цялата държавна власт у нас е била контролирана директно от Сталин и Берия

Едно е да получаваш "братски съвети", съвсем друго - да допуснеш пред спалнята ти до стои войник от чужда армия с картечница                

"Oктомври 1949 година. През нощта съветският круизен кораб “Русия” влиза в българското пристанище Варна. Няколкостотин пътници с огромни куфари в ръцете слизат от борда му под прикритието на тъмнината и изчезват в мрака... На следващия ден по улиците на София се появяват тайнствени личности с широкополи филцови шапки и широки двуредни палта. Вървят по двойки, сякаш се разхождат спокойно. Понякога, незабелязани от минувачите, елегантни яки момчета наместват нещо скрито под връхните си дрехи...

И всичко щеше да е наред, но един ден кръгъл метален предмет изпада изпод палтото на един от тези “дендита” и дрънчейки гръмко се търкулва по тротоара. Това е дисков пълнител за ППШ (картечен пистолет “Шпагин”), зареден докрай с бойни патрони…”

Така започва документалният очерк на полковник Николай Сисоев (Николай Сысоев), озаглавен “Българската есен на 1949”. Той е руски военен историк, запознат добре с историята на съветските вътрешни войски.

Авторът твърди, че през есента на 1949 г. по молба на тогавашните български власти в София пристигат тайно 668 войници и офицери от Втори мотострелкови полк на прочутата Отделна мотострелкова дивизия със специално предназначение “Феликс Дзержински” от войските на МГБ (Министерство государственной безопасности).

Тяхната задача е да поемат охраната на възлови обекти в София. Причината е, че след резкия завой на Йосиф Брос Тито към Запада, смъртта на Георги Димитров и началото на процеса срещу Трайчо Костов в България се очакват “контрареволюционни действия под ръководството на англо-американския империализъм”.

В очерка на Сисоев се цитират най-вече спомените на прекия участник в операцията - лейтенант Никанор Петрович Перевалов. Преди отпътуването на полка за България полковник И. И. Каменев, командир на съединението, съобщава на офицерския състав дословно: “Предстои ни да изпълним важна оперативна задача на Министерството на държавната сигурност на СССР зад граница. Предупреждавам всички -

това е държавна тайна от особена важност и не подлежи на разгласяване”

Подбрани са най-здравите физически бойци, задължително без татуировки и особени отличителни белези. По време на престоя в България им е наредено да се обръщат един към друг само по имена, без употребата на воински звания. Офицерите са въоръжени с пистолети ТТ, а войниците с картечни пистолети “Шпагин”, “Стечкин”, картечници “Дегтярьов” и ръчни гранати. Оръжието се пренася в специални усилени фиброви куфари.

По време на пътуването от Одеса до Варна лайнерът “Русия” е съпровождан от две подводници. От Варна съветските военни пътуват до София с влак. В столицата “дзержинците” получават български документи за самоличност, но без снимки и по нареждане на генерал-майора от МГБ П. В. Бровкин поемат охраната на правителството, на ЦК на БКП, дома на Вълко Червенков, на затвора, в който са Трайчо Костов и другите подсъдими в процеса срещу него.

Съветските вътрешни войски заемат позиции основно през нощта. Охраната навсякъде се състои от явни постове и тайни патрули. Някои носят униформи на нашата армия, а други са цивилни. В много от охраняваните сгради са създадени огневи картечни точки, буквално готови всеки момент да открият огън при необходимост. След изпълнението на смъртната присъда на Трайчо Костов съветските части си тръгват през януари 1950 г., а

лична благодарност им била

изказана от Вълко Червенков

Не мога да коментирам пълната достоверност на тези факти, тъй като въпросният очерк не е строго историческо изследване, а е написан в научнопопулярен стил, възхваляващ действията на съветските “чекисти”, но в него присъстват хора с имена, звания, длъжности и има изобилие от факти, цитирани документи и дори битови подробности.

Единственото сериозно четиво по темата у нас открих преди време в “24 часа”. Това бе една обстойна статия на Григор Николов, която третираше цялата съветска активност около казуса с Трайчо Костов. На тази операция е обърнато внимание и в монографията на Йордан Баев “КГБ в България”.

Странно е, че цялата тази история сякаш не е била обект на по-мащабно изследване на българската наука и че като цяло е изключително непозната особено за широката публика. Защо е важно за нея да се знае повече и тя да бъде сериозно проучена?

Първо, защото показва съвсем друг тип взаимоотношения между НРБ или по-скоро на част от нейното партийно и държавно ръководство и специалните служби на СССР, далеч от общоприетите разбирания дори за тази историческа епоха.

Второ, защото демонстрира, че за един тримесечен период практически цялата българска държавна власт е била не просто охранявана, но и

абсолютно контролирана от части на дивизията “Дзержински”,

тоест директно от Сталин, Берия и Абакумов. (Виктор Абакумов е тогавашният шеф на МГБ и бивш началник на СМЕРШ. Човек, до когото дори Берия изглежда като пионерче с интерес към птичките и тревичките. Той е осъден на смърт и екзекутиран през 1954 година - б.р.)

Става дума не просто за политически, а за “физически” контрол. Образно казано, едно е до получаваш “братски съвети” или “шифрограми”, а съвсем различно е да допуснеш

пред спалнята ти да стои войник от чужда армия с картечница

Очевидно е, че съветското ръководство е имало опасение да не се повтори югославският сценарий и е разполагало с реална възможност за броени минути да овладее най-важните стратегически обекти в столицата или да отстрани лица, които смята за опасни. Това може да се разглежда през призмата на “защита от контрареволюционни действия или военен преврат”, но всъщност означава тотално предаване на държавния суверенитет за три месеца на външен субект извън действието на каквито и да е правни норми.

Чисто юридически в договора за сътрудничество, дружба и взаимопомощ сключен между НРБ и СССР на 19 март 1948 година, няма клауза, позволяваща нелегалното разполагане на съветски военни части в страната ни, камо ли възможност да им се повери охраната на най-важните държавни органи и центрове.

Нещо повече. Макар и чисто формално и декларативно, този договор прокламира принципа на “ненамеса във вътрешните работи на подписалите го страни”. Това обяснява пълната секретност на операцията през 1949 година, но не обяснява продължаващата вече десетилетия информационна мъгла над казус с голямо историческо и изключително правно значение.